— Спанглър…?
Но той бе изчезнал.
Карлин слушаше как ехото на стъпките му заглъхва, отмира. Когато то изчезна, една тръпка го разтърси целия. Опита се да премести краката си към капандурата, но те бяха окаменели. Само това бързо последно мярване на пуловера на момчето… Боже!…
Сякаш огромни невидими ръце опъваха главата му, вдигаха я нагоре. Карлин не искаше да погледне и вместо това се взря в дълбините на огледалото „Диайвър“.
Там нямаше нищо.
Стаята се отразяваше в огледалото съвсем точно, само прашните й кътчета се превръщаха в бляскава безкрайност. Откъс от полузабравена поема от Тенисън изплува в съзнанието му и той промърмори на глас: „Омръзнаха ми сенките“, каза лейди Шалот…
Той не можеше да откъсне поглед, пленен от дишащата тишина. От единият ъгъл на огледалото, проядена от молци биволска глава го гледаше с плоски обсидианови очи.
Момчето бе поискало да пие вода, чешмата беше на първия етаж. То бе слязло по стълбите и…
И никога не бе се върнало.
Никога.
Никъде.
Като дукесата, която се спряла за миг, след като се била нагласила за соаре и решила да се върне в дневната да си вземе перлите. Като търговецът на килими, който излязъл на разходка и след него останала само празната карета и два мълчаливи коня.
А огледалото „Диайвър“ бе прекарало в Ню Йорк от 1897 до 1920, било е там, когато съдията Крейтър…
Продължи да гледа като хипнотизиран в дълбините на огледалото.
Карлин чакаше Спанглър така, както семейство Бейтс сигурно са чакали сина си, така, както съпругът на дукесата е чакал жена си да се върне от дневната. Взираше се в огледалото и чакаше.
И чакаше.
И чакаше.