Решена на всичко, тя затича към обора. Можеше само да се надява, че там няма никой. Вратата беше широко отворена, на стената висеше запален фенер. Ондин присви очи и се огледа предпазливо. Оборът беше чист като гостилницата, подът бе покрит с прясна слама. До входа бяха окачени седла и хамути. Тя се приближи до конете в боксовете и затърси жребиите, които теглеха каретата на Чатъм. Най-после реши, че е открила този, който й трябваше — едро животно със силни крака, стройно, гъвкаво тяло, бързо и издръжливо.
Усмихната, тя пристъпи към благородния жребец и помилва блестящата му шия.
— Тихо, красавецо, тихо! — Жребецът изпръхтя тихо и обърна глава към нея. — Ти си мило и послушно животно, нали? Сега ще те изведа от тук, а после ще препуснем към гората. Нали не се сърдиш? — Тя развърза юздата и изведе жребеца на пътеката между боксовете. После вдигна полите си и го възседна. Животното не се възпротиви. — Браво, момчето ми — прошепна зарадвано тя и притисна пети в хълбоците му. — Сега ще се измъкнем тихичко от обора, а после ще препуснеш като вятър към гората.
Жребецът забърза към вратата, но изведнъж спря като закован. На рамката се беше облегнала едра фигура. Ондин разпозна неясните очертания на широко разкрачен мъж, опрял ръце на кръста си.
— И накъде ще препуснете, мадам — бързо като вятъра?
Въпросът прозвуча учтиво, но въпреки това беше ледено студен и заплашителен. Мъжът пристъпи напред и светлината на фенера падна върху лицето му. Той се усмихна, вдигна високо вежди, сякаш за да покаже, че намеренията й не го интересуват кой знае колко. Ала Ондин видя напрегнатите рамене под тънката бяла риза и стиснатите юмруци. Този мъж наистина умееше да се владее.
В гърдите й се надигна паника.
Без да мисли много, тя заби пети в хълбоците на коня, надявайки се отчаяно, че ще успее да избяга. Ала Чатъм посегна светкавично към юздите. Жребецът изцвили, надигна се на задните си крака и Ондин изхвърча от гърба му. Падна на сламата, изпищя и се сви на кълбо, за да се предпази от диво размахващите се копита.
Слава Богу, конят не я улучи. След малко тя се осмели да отвори очи и видя, че Уоруик е застанал до треперещия жребец, милва го и му говори успокоително. Решена на всичко, Ондин скочи. Втурна се към вратата, но лордът й препречи пътя. Нима никога нямаше да излезе в хладната нощ, да постигне мечтаната свобода?
— Ще бъдете ли така любезна да отведете Вик в бокса му? — В гласа му прозвуча измамна учтивост. — Добри коне се намират рядко, милейди, затова не бих искал да го загубя.
Без да каже дума, Ондин се подчини. Треперещите й пръсти едва завързаха юздите за гредата. Когато забеляза, че Уоруик я е последвал, дъхът й спря. Мислите се надпреварваха в главата й. Той вече не стоеше между нея и вратата. Остави си още малко време да завърже юздата. После се обърна и като вихър се втурна към изхода.
Само след няколко крачки една желязна ръка обхвана талията й и тя отново падна в сеното. Затвори измъчено очи. Виеше й се свят. А после усети върху себе си нещо тежко и твърдо.
Примигна уплашено и шумно пое въздух. Ала преди да изпищи, една силна ръка се отпусна върху устата й. Уоруик седеше върху бедрата й и я гледаше гневно.
— Наистина ли искате да се превърна в див звяр, мадам? — Той я погледна отвратено и пусна устата й, сигурен, че тя няма да посмее да изпищи, за да не го раздразни още повече. — Не очаквах такава неблагодарност! — изсъска вбесено той и се надигна. — Станете! — Когато тя не се помръдна, той сграбчи нетърпеливо китката й и я изправи на крака. — Значи съм спасил жена, която краде не само дивеч, ами и коне — продължи подигравателно той. — Какво съм ви сторил, та толкова много искате да ме напуснете и отново да заживеете като мръсна просякиня?
Без да отговори, Ондин погледна ръката му, която стискаше болезнено китката й. Мъжът я пусна така внезапно, че тя политна към стената и удари гърба си.
— По дяволите, какво да ви правя! — промърмори гневно лордът.
— Все ми е едно, милорд! — изсъска вбесено тя. — Не можете да ми сторите нищо, което да се сравни с Нюгейт, с глада и жаждата, с убийствата и побоищата… — Очите й се напълниха със сълзи. Гордостта беше единственото й оръжие. — Набийте ме, обесете ме, оставете ме да умра от глад — какво ме е грижа!
Мъжът направи крачка напред и тя съжали веднага за необмислените си думи. Дали щеше да приеме някое от предложенията й? И да ги приведе в изпълнение?