— Не чухте ли вълците? Цяла нощ виха съвсем наблизо.
— Вълците винаги вият, когато има луна.
— О, милейди, страхувам се за живота ви. Първата графиня умираше от страх, бедничката, и накрая наистина си отиде.
— Лоти! Сигурно се е страхувала от мъжа си?
— Не, милейди, макар че някои хора също мислеха така. Лейди Женевиев имаше собствена камериерка, една млада жена от Йорк, която от време на време слизаше в кухнята да си поговорим. Тя ми призна, че духовете й внушавали леден страх.
Ондин въздъхна облекчено.
— Няма нужда да се страхуваш за мен, Лоти. Аз не вярвам в духове и призраци. Доколкото знам, всички по-големи замъци и аристократични домове имат своите призраци. Но баща ми, който беше умен и много начетен мъж, ми е внушил, че мъртвите не могат да ми сторят нищо. Само живите са истински опасни.
Лоти обаче не се успокои и Ондин продължила задава въпроси.
— Как умря графинята? При раждане ли?
— Не. Някои твърдят, че е била луда. Но това не е вярно, беше само слаба и страхлива. Всъщност е трябвало да отиде в манастир, но на смъртното си легло баща й помолил графа да я направи своя жена.
— И как умря?
— Ами, чула гласовете на духовете, по-точно бабата на лорд Чатъм. Старата дама паднала по една вехта, изгнила стълба в домашния параклис и починала на място. А бедната лейди Женевиев умря по подобен начин. Чула гласа на бабата, излязла на балкона в палата на Уестчестър и се хвърлила долу.
— Лоти! — Двете жени погледнаха стреснато към Матилда, която стоеше на прага с побеляло лице и притискаше с ръка сърцето си. — Как смееш да занимаваш графинята с тези ужасни клюки?
Момичето сведе смутено глава и Ондин побърза да го защити.
— Историята не ме развълнува ни най-малко. Само зададох няколко въпроса на новата си камериерка.
Икономката пристъпи към Лоти и стисна до болка ръката й.
— По-добре да си беше останала в кухнята!
— Не! — Твърдо решена да покаже на Матилда коя е господарката тук, Ондин се изправи във ваната. — Аз не желая…
— Какво става тук, за Бога? — Облечен в елегантен костюм за езда, Уоруик влезе в стаята и изгледа обвинително жена си. Очевидно беше убеден, че именно тя е предизвикала разправията.
Ондин отговори с достойнство на гневния му поглед и се потопи отново във водата, за да скрие голотата си.
— Нищо не се е случило, Уоруик. Матилда дойде да се осведоми дали съм доволна от новата си камериерка и аз я уверих, че Лоти се справя много добре. А сега ни остави сами, ако обичаш.
Графът я погледна хладно и се обърна към старата икономка:
— Имате ли да се оплачете от нещо?
— О, да, разтревожих се, защото момичето разправяше на графинята онази ужасна история…
Отчаяна, Лоти падна на колене.
— Не исках да сторя нищо лошо! — захълца тя.
— Момичето не е виновно в нищо! — изсъска вбесено Ондин, която искаше най-после да излезе от ваната. — Ако сега ми позволите да остана сама с камериерката си…
Без да й обръща внимание, Уоруик изправи на крака плачещото момиче.
— Няма нищо, не плачи!
— Би трябвало да я накажете — възрази Матилда.
— Няма да позволя! — намеси се енергично Ондин. — Трябва ли да обсъждаме този въпрос, докато се къпя?
— Матилда, Лоти, можете да си вървите — реши графът. — Матилда, вие ще изпълните желанието на жена ми и няма да накажете Лоти.
Без да каже дума, икономката се оттегли, следвана от все още треперещото момиче.
— Остани тук, Лоти! — заповяда Ондин. — Имам нужда от помощта ти.
Младата жена спря колебливо, но краткият жест на графа я накара да хукне към вратата. Ондин научи още един урок. Каквито и заповеди да даваше, прислугата щеше да се подчинява на графа. Той затвори вратата зад прислужницата, после се запъти бавно към ваната, вдигна крака си върху столчето и погледна втренчено съпругата си.
— Милорд, ако нямате нищо против…
— Имам. Какво означава всичко това?
Ондин отметна глава назад и неволно разкри гърдите си.
— Какво означава ли? Как да играя ролята си, като не сте ме запознали с текста? Трябваше да ме уведомите за някои неща, милорд. Така например нямах представа, че вече сте бил женен. Камериерката ми твърди, че някакви си духове са причинили смъртта на съпругата ви.
Уоруик й обърна гръб и пристъпи към гардероба. След малко я погледна с обичайния си недостъпен поглед.
— Вие не вярвате в тези неща, нали?
— Не, но щеше да бъде по-добре, ако ме бяхте посветили в тайната, лорд Чатъм.
— Вероятно съм мислил, че ще се уплашите от духовете — или от воя на вълците.
— Животът ми принадлежи на вас, милорд — отговори сухо Ондин. — Затова не се тревожете за чувствата ми.