— Защо не използваш печката?
— Ух, мразя печки. — Ди извади шпатулата. Половината от нея се бе разтопила. — Опа.
— Браво — завлякох се до масата.
Ди замахна с ръка и тенджерите полетяха към мивката. Кранчето се отви и водата потече.
— Ставам все по-добра — тя взе малко веро. — Какво правихте с Деймън по време на обеда?
Поколебах се.
— Исках да поговорим за случката край езерото. Мислех си, че съм… сънувала.
Ди се сви.
— Не, беше истина. Той ме повика, щом те донесе обратно. Между другото, аз бях тази, която те преоблече в сухи дрехи.
— Надявах се ти да си била — разсмях се аз.
— Макар че Деймън си предложи услугите да свърши сам работата. — Ди облещи очи. — Брат ми е толкова услужлив.
— Такъв си е. А той… той къде е?
Момичето сви рамене.
— Не знам. — После присви очи. — Защо все се драпаш по ръката?
— А? — Спрях да се чеша — дори не бях забелязала. — В болницата ми взеха кръв, за да са сигурни, че не съм хванала бяс или нещо подобно.
Ди се засмя и дръпна ръкава ми нагоре.
— Имам един мехлем, от който можеш да си сложиш… леле майчице, Кейти!
— Какво? — погледнах към ръката си и ахнах. — Ама че гадост!
Цялата свивка на ръката ми приличаше на месеста ягода. Липсваше й само калпачето от зелени листенца. Издутите зачервени петна бяха осеяни с по-тъмни точици.
Ди прокара пръст по тях.
— Боли ли? — Поклатих глава. Само ме сърбеше ужасно. Тя пусна ръката ми. — И в болницата не са ти правили друго, освен да ти вземат кръв?
— Не са — рекох, загледана в ръката си.
— Това е доста необичайно, Кейти. Това все едно е реакция срещу нещо. Сега ще донеса малко алое. Може да помогне.
— Добре. — Намръщих се. Какво ли бе причинило обрива?
Ди се върна с буркан хладна, лепкава мас, която облекчи сърбежа и след като пуснах ръкава си, тя като че забрави за обрива. Следващите два часа прекарах с нея, наблюдавайки я как съсипва тенджера след тенджера. По едно време Ди се наведе толкова ниско над купата, която подгряваше, че без да иска подпали тениската си. Коремът ме заболя от смях. Тя повдигна едната си вежда и погледна едрите ми гърди, сякаш намекваше, че иска да ме види как ще успея да избегна същата грешка, а това отново ме разсмя неудържимо.
Когато шоколадът и шпатулите й свършиха, Ди най-накрая призна поражението си. Вече минаваше десет часа, затова й казах довиждане и си тръгнах към къщи. Денят в училище беше дълъг, но се радвах, че дойдох у Ди и прекарах с нея остатъка от вечерта.
Тъкмо затворих входната врата и видях, че Деймън пресича пътя. За по-малко от секунда той се намери на последното стъпало.
— Кити.
— Здрасти. — Отбягнах да срещна изумителните му очи и лицето му, защото — ами трудно ми беше да забравя устните му от днес на обяд. — Къде, ъм, какво си правил цяла вечер?
— Патрулирах. — Той се качи на верандата и при все че бях изцяло заета да се взирам в една пукнатина на дървения под, веднага почувствах погледа му върху лицето си и топлината, която тялото му излъчваше. Той се приближи, твърде много се приближи. — На Западния фронт нищо ново.
Усмихнах се.
— Хубава препратка.
Когато Деймън заговори, дъхът му погъделичка косата край слепоочието ми.
— Това е любимата ми книга.
Вдигнах рязко глава нагоре и едва не се блъснах в лицето му. Скрих изненадата си.
— Не знаех, че можеш да четеш класика.
Ленива усмивка изгря върху устните му и бих се заклела, че той успя да се примъкне още по-наблизо. Краката ни се допряха. Рамото му докосна ръката ми.
— Обикновено предпочитам книжки с картинки и кратки изречения, но понякога правя изключения.
Не можах да се сдържа и се разсмях.
— Нека да отгатна — любимите ти книжки с картинки са книжките за оцветяване, нали?
— Винаги излизам извън линиите — смигна ми Деймън. Само той можеше да измисли такъв отговор.
— Разбира се — погледнах встрани, преглътнах. Понякога беше толкова лесно да се поддам на удоволствието от закачливия разговор с него, толкова ужасно лесно да си представя как всяка вечер разговаряме. Шегуваме се. Смеем се. И аз затъвам все по-надълбоко. — Трябва да… си тръгвам.
Той се извърна.
— Ще те изпратя.