— Но аз живея ей там. — Все едно той сам не знаеше. Ех, че съм и аз.
Усмихна се.
— Хей, държа се като джентълмен. — Той ми поднесе ръката си. — Ще ми позволите ли?
Разсмях се тихо и поклатих глава, но му подадох ръка. В следващия миг той ме вдигна на ръце. Смутих се много.
— Деймън…
— Казах ли ти, че те носих на ръце през целия път от езерото до тук в нощта, когато се разболя? Мислила си, че това е сън, а? Не, истина беше. — Той слезе с едно стъпало по-надолу, докато аз се взирах ококорена в него. — Два пъти седмично. Скоро това ще ни стане навик.
И в следващия миг той се изстреля от верандата, а ревът на вятъра сподави моя вик на изненада. След секунда Деймън стоеше пред вратата и ми се усмихваше.
— Последния път бях по-бърз.
— Наистина ли — произнесох бавно и слисано. Не си усещах бузите. — Ще… ме пуснеш ли на земята?
— Мхм. — Очите ни се срещнаха. В неговите се четеше нежност, която хем ме стопли, хем ме уплаши. — Мислиш ли за облога ни? Искаш ли да се предадеш още сега?
И с това напълно съсипа мига.
— Пусни ме на земята, Деймън.
Той пусна краката ми, но ръцете му продължаваха да ме обгръщат. Нямах представа какво да кажа.
— Кити, мислих дълго.
— О, боже… — измърморих аз.
Той изви устни.
— Този облог не е честен спрямо теб. Денят на Нова година? Да знаеш, че ще те накарам да признаеш неугасващата си преданост към мен до Деня на благодарността.
Погледнах към него.
— Сигурна съм, че ще издържа до Хелоуин.
— Той вече мина.
— Именно — измърморих аз.
Деймън се засмя тихо, протегна ръка и затъкна един кичур зад ухото ми. Кокалчетата му погалиха бузата ми и аз стиснах устни, за да сдържа въздишката си. В гърдите ми разцъфна топлина, но тя нямаше нищо общо с докосването. Причината беше огорчението, което видях в очите на Деймън. Той се завъртя с гръб и погледна към небето. Времето минаваше в мълчание.
— Звездите… Толкова са хубави тази вечер.
Проследих погледа му, сепната донякъде от внезапната смяна на темата. Небето беше мрачно, но имаше около стотина ярки точици, които мъждукаха върху черния небосвод.
— Да, красиви са. — Прехапах устни. — За дома ли ти напомнят?
Мълчание.
— Иска ми се. Знаеш ли, че спомените, дори сладко-горчивите, са за предпочитане пред нищо?
На гърлото ми заседна буца. Защо му зададох този въпрос? Знаех, че нищо не помни от живота на своята планета. Пригладих косата си назад, застанах до него и се вгледах с присвити очи към небето.
— Ами възрастните — те не помнят ли нещо за Лукс? — Той кимна. — Някога молил ли си ги да ти разкажат за планетата?
Той понечи да отвърне, сетне се засмя.
— Съвсем просто е, нали? Но аз се стремя да избягвам всячески колонията.
Разбираемо, но не бях напълно сигурна защо. Деймън и Ди рядко говореха за хората от Лукс, които живееха в колония, скрита дълбоко в гората край скалите Сенека Рокс.
— Ами господин Гарисън?
— Матю? — Деймън поклати глава. — Той не желае да говори. Мисля, че спомените за войната и загубата на семейството му са твърде тежки за него.
Откъснах поглед от звездите и се вгледах в момчето до мен. Профилът му се очертаваше ярко, пълен с тъга. Боже, та те всички, хората от Лукс, бяха имали тежка съдба. Войната ги бе превърнала в бегълци. Щом живееха скришом, значи Земята бе враждебно настроена към тях. Деймън и Ди не помнеха родителите си и бяха изгубили брат си. Господин Гарисън бе изгубил всичко и господ само знаеше колко още като него споделяха същата трагична съдба.
Буцата в гърлото ми растеше.
— Съжалявам.
Деймън рязко извърна глава към мен.
— Защо ще съжаляваш?
— Аз… просто съжалявам за всичко… което е трябвало да преживеете. — Бях искрена.
Той задържа погледа ми за миг, после извърна очи и се изсмя едва чуто. Но смехът му бе безрадостен и аз се запитах дали бях казала нещо нередно. Вероятно.
— Продължавай да говориш така, Кити, и аз…
— Ти какво?
С потайна усмивка на лицето Деймън слезе заднешком от верандата.
— Реших да не те притискам. Нека Нова година да остане крайният срок.
Понечих да му отвърна, но той си бе отишъл, преди да успея да отворя уста, движейки се толкова бързо, че очите ми не можаха да го проследят.
Стоях там с ръка на гърдите и се опитвах да проумея току-що случилото се. За миг, за един шантав миг, помежду ни се бе появило нещо далеч по-различно от животинската страст.