И то ме бе уплашило.
Прибрах се вътре и най-накрая успях да пропъдя мисълта за Деймън в далечните кътчета на съзнанието си. Взех телефона и заобикалях от стая в стая, докато намерих сигнал. Обадих се на майка ми и оставих съобщение. Щом тя се обади, й разказах за ръката. Майка ми каза, че сигурно съм се ударила някъде, въпреки че нито ме болеше, нито имаше синина. Обеща да ми донесе мехлем и дори само гласът й успя да ме успокои.
Отидох си в стаята, седнах на леглото. Опитах се да забравя всички странни неща, споходили ме напоследък, и да се съсредоточа върху домашното по история. В понеделник имахме допълнителен тест. Скучно беше да седна да уча в петък вечер, но трябваше да избирам между скуката или двойката. А аз не исках двойка. Историята беше един от любимите ми предмети.
Бяха минали няколко часа, когато усетих странната топлина, с която все повече свиквах, да полазва по врата ми. Затворих учебника, скочих от леглото и дебнешком се приближих до прозореца. Пълната луна осветяваше всичко навред с бледо, сребристо сияние.
Запретнах ръкава на ризата си. Кожата все така беше зачервена и на петна. Дали разболяването ми имаше нещо общо с шкафчето, чашата чай и връзката с Деймън?
Отново погледнах навън през прозореца. Не видях никого. В гърдите ми пламна копнеж. Дръпнах още завесата и притиснах чело хладното стъкло. Не можех нито да разбера, нито да обясня от къде знаех, но знаех — някъде, скрит сред сенките, стоеше Деймън.
И всяка частица от съществото ми искаше, жадуваше, да отиде при него. Болката, която зърнах в очите му… Тя бе толкова огромна, надхвърляше и него, и мен и аз изобщо не можех да я проумея.
Едно от най-трудните неща, които някога бях правила, бе да отрека копнежа си, но аз пуснах завесата и се върнах в леглото. Отворих учебника и се съсредоточих върху текста.
Денят на Нова година? Това нямаше да стане.
Денят беше от онези, в които ми идеше да започна да хвърлям всичко, което се изпречеше пред погледа ми, защото чупенето щеше да ме успокои. Търпението ми към странностите в живота ми бе стигнало крайния си предел.
В събота водата от душа потече сама, преди да я пусна. В неделя вечер вратата на стаята ми се отвори, докато вървях към нея и ме цапардоса право по лицето. А на върха на всичко тази сутрин се успах и пропуснах първите два часа, плюс, че целият ми гардероб се изсипа на пода, докато обмислях какво да облека.
Или бях започнала да се превръщам в извънземно, което всеки миг щеше да изпълзи от корема ми, или полудявах.
Единственото хубаво нещо този ден беше, че се събудих без обрива на ръката.
През целия път към училище обмислях какво да предприема. Тези случки повече не можеха да бъдат подминавани като случайно съвпадение, а аз трябваше да превъзмогна себе си и да ги овладея. Новата ми нагласа спрямо живота налагаше да не стоя като страничен наблюдател със скръстени ръце, а да погледна истината в очите — аз се бях променила. И трябваше да направя нещо по въпроса, преди да изложа всички на риск. Самата мисъл за това остави горчив вкус в устата ми. Не можех да се обърна за помощ към Ди, защото бях обещала на Деймън да не казвам на никого, че ме е излекувал. Не ми оставаше, друг избор, освен да го натоваря с още един от проблемите си.
Поне така излизаше. Когато за първи път се преместихме да живеем тук, аз създавах на Деймън доста главоболия. Сприятелих се със сестра му, започнах да задавам прекалено много въпроси, на два пъти… едва не ме убиха и всеки път по мен оставаше следа. Освен това открих и най-голямата им тайна.
Смръщих се, слязох от колата и тръшнах вратата. Нищо чудно, че през изминалите месеци Деймън се държеше като глупак. Аз създавах главоболия. Но и той също.
Закъсняла за биологията и останала без дъх, аз тичах по почти празния коридор, като се молех наум да успея да заема мястото си преди влизането на господин Гарисън. Когато посегнах към тежката врата, тя се отвори силно и се блъсна в стената. Трясъкът отекна по коридора, привличайки погледите на шепа закъснели ученици.
Кръвта бавно се отцеди от лицето ми, когато чух зад гърба си изненадано възклицание и разбрах, че са ме спипали. Хиляди мисли профучаха през главата ми, но ни една от тях не струваше. Затворих очи, а страхът като вкиснало мляко се настани в стомаха ми. Какво ми ставаше? Имаше ми нещо, нещо ужасно.