— Ще се убия за нула време. Веднъж ходих на ски с майка ми и нищо не излезе — падах, ставах, падах.
Блейк се усмихна широко, а после премести поглед върху сервитьорката, която взе поръчката ни. За моя изненада не се чувствах напрегната. Когато погледите ни се срещнаха, не усетих нищо. Не усещах кожата си опъната по тялото до скъсване. Но не знаех какво означава всичко това. Виждаше ми се толкова… нормално.
Докато чакахме да ни донесат моето парче пица със сирене и супата от чили за него, Блейк ми разказа за сърфинга. Аз му казах, че единственият ми досег с този спорт бяха предаванията по телевизията от бреговете на Флорида. Нямах добра координация, но той се опита да ме убеди, че не е чак толкова трудно.
Смях се. Много. Хапнахме на спокойствие, без да бързаме. С Блейк не мислех нито за извънземните от Космоса, нито за надвисналата опасност от МО, нито за арум. Това бе най-приятният един час, който бях прекарала от дълго време насам.
Към края, докато късаше на тънки ивички една салфетка, той ме погледна усмихнат широко и каза:
— Е, значи си имаш блог?
Кимнах учудена и реших да обсъдим още сега любовта ми към четенето.
— Да, обичам книгите. Пиша рецензии за тях на блога ми. — Замълчах. — Ти от къде научи?
Блейк се приведе напред и прошепна:
— Потърсих името ти в интернет. Знам, че е малко необичайно, но така намерих блога ти. Харесва ми как пишеш рецензиите си. Много духовито. Личи си, че влагаш цялото си сърце в тях.
Бях поласкана, бях покорена напълно от факта, че той наистина бе прочел рецензиите ми. Усмихнах се.
— Благодаря ти. Блогът е много важен за мен. Повечето хора не разбират това.
— О, аз напълно те разбирам. Някога и аз имах блог за сърфинга.
— Сериозно?
— Да — той кимна. — Сърфингът и блогът ми липсват, както и връзката с хора от целия свят, които споделят една и съща страст. Хубава общност.
Момчето беше съвършено. Не ми се присмиваше като Деймън за блога. Нови точки за Блейк. Отпих от напитката си и се загледах през прозореца. Дебели, черни облаци застилаха небето.
— Когато те видях за първи път, веднага реших, че си сърфист. Имаш такъв вид.
— Какъв вид?
— Ами вид, който казва аз съм сърфист. Косата ти, тенът ти — много са сладки.
— Сладки? — Той повдигна вежди.
— Добре де, доста привлекателни.
— Хареса ми как звучи това — и той се усмихна широко.
Беше от онези хора, точно като Ди, в чието присъствие се чувствах съвсем уютно. Приятна промяна след Деймън, край когото винаги имах усещането, че съм на тръни.
Наближаваше пет, когато си тръгнахме от ресторанта. Беше ми трудно да повярвам как бързо бе отлетяло времето. Вятърът развя косата ми, но аз продължавах да се чувствам изпълнена с вълнение от следобеда с Блейк, за да се разтревожа, че все още не си бях купила яке.
Блейк ме сръга с лакът.
— Радвам се, че прие да дойдеш с мен.
— Аз също. — Спряхме до пикапа му и аз се заиграх с ключовете.
— Обикновено не съм толкова дързък. — Той се облегна на капака и кръстоса крака. — Обикновено не каня момичета на среща пред цяла маса непознати.
Остър вятър охлади горещите ми страни.
— Изглеждаше доста самоуверен.
Винаги съм самоуверен, когато искам нещо.
Той се отблъсна от капака и застана пред мен. О, боже. Дали щеше да ме целуне? Непринуденият следобед, който прекарахме заедно, много ми хареса, но, хъм… не ми беше приятно да го подвеждам. Не знаех какво става с Деймън, ако изобщо нещо ставаше с него, но знаех, че не беше честно да се преструвам, че съм напълно свободна. Деймън не ми беше безразличен, просто още не знаех точно какви чувства изпитвам към него.
Блейк се приведе към мен, а аз замръзнах.
Над него клоните се разтресоха, простенаха под силата на вятъра.
Чу се оглушително прас. Погледнах нагоре. Един от дебелите клони бе поддал под тежестта на вятъра. Той се завъртя в спирала надолу към Блейк и паниката се надигна в гърлото ми. Момчето нямаше как да се премести достатъчно бързо, а клонът беше тежък и щеше сериозно да го нарани.
Статичното електричество пробяга по кожата ми, изпука под дрехите ми. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват. Сърцето ми ускори пулса си, хукнах напред и ми се стори, че извиках „Спри!“, но всичко се случи само в главата ми.
И тогава клонът спря… насред въздуха. Нищо не го държеше.