Глава 6
Клонът седеше във въздуха и се поклащаше, сякаш вързан с невидима връв. Дъхът секна в гърдите ми, без да може да излезе навън. Аз спрях клона, аз го направих. Страхът и силата прииждаха в мен и ме замайваха.
Блейк ме зяпаше с ококорени очи, в които се четеше — какво? Страх? Вълнение? Той отстъпи встрани и вдигна очи нагоре. Приливът на сила внезапно ме напусна. Тежкият клон се разби с трясък и напука паважа, както щеше да стори и с черепа на Блейк. Отпуснах рамене и си поех въздух. В слепоочията ми избухна остра, раздираща болка и аз се свих.
— Уха… — Блейк прокара ръка през косата си. — Този клон щеше да ме убие.
Преглътнах, без да мога да обеля и една дума. Уплахата се плисна, разля се по тялото ми. Усетих познатата топлина да пролазва по врата ми, но не можех да се помръдна. Дребната „случка“ бе изцедила всичката ми енергия, а главата ми… тя пулсираше жестоко — изпитвах някаква страховита болка, която показваше, че нещо не е съвсем наред.
О, господи, дали беше това? Дали имах кръвоизлив в мозъка?
— Кейти… всичко е наред — Блейк пристъпи напред, а очите му се стрелнаха зад мен.
Една топла, силна длан се уви около ръката ми.
— Кат.
Щом чух гласа му, краката ми омекнаха. Обърнах се към него, сведох глава и закрих лицето си с косата.
— Съжалявам — прошепнах.
— Добре ли е? — попита разтревожено Блейк. — Клонът…
— Да, добре е. Падналият клон я уплаши. — Всяка дума бе произнесена сякаш през стиснати зъби. — Това е всичко.
— Но…
— До скоро. — Деймън тръгна и ме повлече със себе си. — Добре ли си?
Кимнах, загледана право напред. Всичко ми се виждаше твърде светло за мрачен, облачен ден. Твърде реално. Целият следобед бе минал отлично. Нормално. А накрая аз го развалих. Щом не отговорих, Деймън взе ключовете от вцепенените ми пръсти и отключи вратата на колата.
Блейк извика името ми, но аз не успях да събера сили да го погледна. Нямах представа какво ли си мислеше, но знаех, че надали беше нещо хубаво.
— Качвай се — подкани ме Деймън почти нежно.
За първи път му се подчиних без въпроси. Той седна зад волана, премести седалката назад и тогава аз изведнъж излязох от вцепенението си:
— Как… как се озова тук?
Без да ме поглежда, той запали мотора и потегли от паркинга.
— Минавах с колата наблизо. Ще помоля Ди и Адам да я докарат обратно.
Аз се обърнах назад и видях Блейк да стои там, до колата си, точно както го бяхме оставили. Коремът ми се сви на топка. Повдигна ми се. Чувствах се като уловена в капан от постъпката си.
— Деймън…
Той тихо каза:
— Ще се преструваш, че нищо не се е случило. Ако той отвори дума за случката, ще му кажеш, че е отскочил встрани. Ако дори само намекне, че ти… ти си спряла клона, ще му се изсмееш.
Започнах да проумявам.
— Трябва да се държа както ти правеше в началото?
Той кимна отсечено.
— Онова, което току-що произтече на паркинга, никога не се е случвало. Разбра ли ме?
Кимнах, още малко и щях да се разплача.
Минутите минаваха в мълчание. Към средата на пътя към дома главоболието ми поотмина и се почувствах почти както обикновено, само дето изпитвах умора, сякаш бях будувала цяла нощ. Мълчахме, докато Деймън паркира пред нашата къща, извади ключовете и се облегна назад. Обърна се с лице към мен. Очите му бяха засенчени от дълъг, вълнист кичур коса.
— Трябва да поговорим. Трябва да ми кажеш истината. Не изглеждаш изненадана от онова, което направи с клона.
Кимнах отново. Деймън побесня и не можех да го виня. Може би бях изложила всички тях на опасност пред един землянин — човек, който можеше да се свърже с пресата, да се раздрънка в училище и да привлече вниманието на МО. От министерството щяха да научат, че хората от Лукс притежават необикновени способности. Щяха да научат за мен.
Влязохме в празната къща. Централният климатик духаше горещ въздух през отворите, но аз треперех неудържимо, когато седнах на фотьойла.
— Възнамерявах да ти кажа.
— Нима? — Деймън стоеше прав пред мен и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше. — И кога по-точно? Преди или след като извършиш нещо, което да те изложи на риск?
Трепнах.
— Не съм искала това да се случи! Исках само да прекарам един нормален следобед с момче…
— С момче? — изплю той, докато зелените му очи горяха яростно.