— Да, с нормално момче! — Защо ли тези думи звучаха така изненадващо? Поех си дълбоко въздух. — Съжалявам. Смятах да дойда тази вечер при теб, но Блейк ме помоли да хапнем заедно след училище, и на мен просто ми се прииска да прекарам един скапан следобед с някой като мен.
Смръщеното му лице се навъси още повече и аз си помислих, че бръчката ще остави пукнатина между веждите му.
— Кейти, ти имаш приятелки, които са нормални.
— Не е същото!
Деймън сякаш разбра онова, което аз така и не изрекох с думи. За миг очите му се разшириха и можех да се закълна, че в тях проблесна болка, но после бързо изчезна.
— Кажи ми какво става.
Вината ме прониза, оставяйки диря след себе си острите си шипове, които се забиха надълбоко.
— Струва ми се, че съм прихванала извънземни бацили, защото мога да местя разни неща… без да ги докосвам. Днес отворих вратата на кабинета на господин Гарисън, без да я пипам. Той май си помисли, че е станало течение в коридора.
— Колко често се случват такива неща?
— От около седмица способността ми ту се появява, ту изчезва. Първия път беше вратата на шкафчето ми, но аз си помислих, че това е случайност и не казах нищо. След това ми се допи чаша чай и чашата излетя от шкафа, а чаят потече сам от хладилника. Душът тръгва сам, вратите се отварят, а на два пъти дрехите ми полетяха от гардероба. — Въздъхнах. — В стаята ми настана същински хаос.
— Чудесно — подсмихна се той, а аз стиснах ръце в юмруци.
— Как може да се смееш? Виж какво стана днес! Аз не съм искала да спра клона! Тоест, не исках той да се стовари върху Блейк, но не съм спряла проклетото нещо съзнателно. Цялата тази работа с лечението… тя ме промени. Деймън. Ако все още не си се досетил, да ти кажа, че преди това не можех да местя нищо с поглед. И изобщо не разбирам какво ми има, защото след това получавам ужасно главоболие и се чувствам капнала. Ами ако умирам?
Деймън примигна и изведнъж се намери до мен, седнал на страничната облегалка на фотьойла. Краката ни се допряха. Дъхът му раздвижи косата ми. Отдръпнах се назад, а сърцето ми заби учестено.
— Защо трябва да се движиш толкова бързо? Това не е… редно.
Той въздъхна.
— Съжалявам, Кити. За нас бързото придвижване идва съвсем естествено. В действителност ни коства повече усилия да се движим бавно и да изглеждаме „нормални“, както ти се изрази. Май край теб просто забравям, че трябва да се преструвам.
Сърцето ме сви. Защо всичко, което излизаше от устата ми напоследък, звучеше критично?
— И спокойно, не умираш.
— От къде знаеш?
Очите му се впериха в моите.
— Защото никога не бих допуснал това да се случи.
Каза го толкова уверено, че му повярвах.
— Ами ако се превръщам в извънземно?
По лицето му премина присмехулна усмивка, и можех да се догадя защо. Въпросът ми звучеше нелепо.
— Не знам дали това е възможно.
— Но също не би трябвало да е възможно да местя разни работи с ума си.
— Защо не ми каза веднага, щом това се е случило? — въздъхна той.
— Не знам — отвърнах му, без да мога да отделя поглед от него. — Трябваше да ти кажа. Не искам да ви излагам на опасност. Кълна се, че не го правя нарочно.
Деймън се облегна назад. Зениците му станаха светещи.
— Знам, че не го правиш нарочно. Не съм си и помислил такова нещо.
Дъхът ми секна, когато той задържа погледа ми със странните си очи. Отново цялата настръхнах, кожата ми изтръпна. Всяка частица от мен усещаше болезнено присъствието му.
Той се умълча за кратко.
— Не знам дали това е плод на лечението ми, или на това, че се свърза с нас по време на атаката на Барук. Но дали едното или другото, ясно е, че използваш някои от моите способности. Никога преди не съм чувал за подобен случай.
— Никога? — прошепнах аз.
— Ние не лекуваме хора. — Деймън замълча и сви устни. — Винаги съм смятал, че причината за това е да не издадем способностите си, но сега започвам да се питам дали не е нещо повече. Дали пък истинската причина не е, че… така променяме хората.
— Значи аз все пак се превръщам в извънземно? — преглътнах аз.
— Кити…
Не можех да мисля за друго, освен за филма „Пришълецът“ и онова нещо, което изпълзява из корема на нашия човек, само дето моето извънземно щеше да бъде сияеща сфера от светлина или нещо подобно.
— Как ще спрем всичко това?