— Искам да опитам нещо, става ли? — И Деймън се изправи.
— Добре — рекох с вдигнати вежди.
Той затвори очи и изпусна дълга въздишка. Тялото му засвети и избледня. След секунди той се преобрази в истинската си форма, от която струеше мощна червено-бяла светлина. Тялото му беше оформено като човешко и ако го докоснех, щеше да бъде топло на допир. Все още ми беше странно да го виждам в този вид. Караше ме отново да осмисля въпроса — онзи, който все забравях — че Деймън не е от нашата планета.
Кажи ми нещо, прошепна гласът му в главата ми.
В своята истинска форма, луксените не говорят на глас.
— Ами, здрасти?
Смехът му ме погъделичка отвътре. Не на глас. Кажи ми нещо, но не на глас. Както това стана в просеката. Тогава ти ми проговори.
Докато Деймън ме бе лекувал, аз бях чула мислите му. Дали отново щеше да се получи така? Светлината ти е много красива, но ме заслепява.
Чух как духът му си поема въздух. Все така можем да чуваме мислите си. Светлината на Деймън избледня и той отново застана пред мен с физическото си тяло, а в очите му се четеше тревога.
— Значи светлината ми те заслепява, а?
— Да, заслепява ме. — Взех да си играя с верижката на врата ми. — Светя ли сега? — Обикновено така ставаше — когато приемаха обичайната си форма, луксените оставяха слаба сияйна следа.
— Не.
Значи това също се беше променило.
— Защо продължавам да те чувам? Държиш се, сякаш това е нередно.
— Не бива да ме чуваш, но ние все още сме свързани.
— Ами тогава как ще се развържем?
— Хубав въпрос. — Той се протегна мързеливо, докато погледът му обхождаше стаята. — Кити, та ти държиш книги навсякъде.
— Точно сега това няма никакво значение.
Той протегна едната си ръка. Една от книгите полетя от страничната облегалка на кушетката право в ръката му. Той я отвори напосоки и повдигна вежди. Погледът му бързо се понесе по страницата:
— Докосването му убива? Какви са тези книги, които четеш?
Скочих от стола, грабнах книгата от ръцете му и я притиснах в гърдите си.
— Да мълчиш! Тази книга ми е любима.
— А-ха — измърмори Деймън.
— Добре, да се върнем на въпроса от първостепенна важност. И спри да ми пипаш книгите. — Оставих романа обратно на мястото му. — Какво ще правим сега?
Погледът му се спря върху мен.
— Ще разбера какво става с теб. Само ми дай малко време.
Кимнах с надеждата, че разполагахме достатъчно с време. Не се знаеше какво ще направя по случайност следващия път, а последното нещо, което желаех, е да разкрия тайната на Ди и останалите.
— Нали разбираш, че всички тези аномалии се дължат на това, че ти…
Той изви вежди.
— Дължат се на това, че ти изведнъж взе да ме харесваш.
— Кити, съвсем сигурен съм, че и преди това те харесвах.
— Ама имаш просто ужасен начин да ми го покажеш.
— Права си — призна той. — Вече се извиних за начина, по който се отнесох с теб. — Той си пое въздух за кураж. — Винаги съм те харесвал. Още от мига, когато ме отблъсна.
— Но ти започна да прекарваш времето си с мен чак след първото нападение, когато ме излекува. Може би тогава сме започнали да се… знам ли, да се трансформираме в едно цяло.
Деймън се намръщи.
— Какво ти става? Сякаш искаш да убедиш себе си, че не е възможно да те харесвам. Така по-лесно ли ти става да си кажеш, че не изпитваш нищо към мен?
— Месеци наред ти се държа с мен като с някое доведено дете. Съжалявам, че сега ми е трудно да повярвам, че чувствата ти към мен са истински. — Седнах на кушетката. — И това няма нищо общо с моите чувства.
Деймън изопна рамене.
— Харесваш ли момчето, с което беше днес?
— Блейк? Не знам. Той е мил, приятен.
— Беше седнал до теб на обяд.
Аз вдигнах вежди.
— Защото мястото не беше заето, а ние живеем в свободен свят, в който хората могат да сядат, където си поискат.
— Имаше и други незаети места. Можеше да седне на друга маса.
Отне ми няколко секунди, за да му отговоря.
— Блейк е в един клас с мен по биология. Може би се чувства уютно в моята компания, защото и двамата сме нови тук.
Нещо премина по лицето му и в следващия миг Деймън се изправи пред мен.
— Той през цялото време не свали поглед от теб. И очевидно е искал да прекарате известно време заедно след училище.