— Канех се да кажа уморена. — Присвитите му очи ме наблюдаваха. — Добре ли си?
Кимнах.
— Виж, за вчера? Съжалявам, че така изгубих ума и дума. Клонът…
— Те уплаши? — рече той, без да откъсва поглед от очите ми. — Няма нищо. И аз се постреснах. Всичко стана бързо, но бих се заклел, че клонът спря — той наклони главата си на една страна, — сякаш увисна във въздуха за миг-два.
— Аз… — Какво можех да отговоря? Отричай. Отричай. Отричай. — Не знам. Може вятърът да го е уловил.
— Да, сигурно така е станало. Както и да е, големият купон наближава.
Усмихнах се едва и почувствах облекчение от смяната на темата. Нима всичко щеше да се размине толкова лесно? Ха. Ето на, че излязох по-добра лъжкиня, отколкото ме смяташе Деймън.
— Ще дойдеш ли?
— За нищо на света не бих го пропуснал.
— Добре. — Заиграх се с писалката си и си спомних какво ми беше казал Деймън — да не излизам с Блейк. Деймън да си гледа работата. — Радвам се, че ще дойдеш.
Усмивката на Блейк бе заразна. Поговорихме си малко за купона, докато чакахме часът да започне. На няколко пъти ръката му докосна моята. Съмнявах се да е случайност. И това ми харесваше. Нищо не го бе заставило да ме докосне, освен може би желанието му. Той изглежда ме харесваше, а това го правеше хиляди пъти по-привлекателен. Пък и тази негова момчешка усмивка помагаше. Можех да си го представя как кара сърф по вълните без риза, гол до кръста. Момчето ставаше за среща.
Поех си дълбоко въздух и направих нещо, което почти никога не правя.
— Ако искаш, отбий се у нас преди купона?
Ресниците на очите му се снишиха, засенчвайки златистите му страни.
— Звучи прекрасно. Това среща ли е?
— Да, нещо такова — изчервих се аз. — Може и така да се нарече.
Блейк се приведе към мен, а дъхът му по лицето ми бе изненадващо хладен. Ментов.
— Не съм сигурен, че „нещо такова“ ме устройва. Харесва ми идеята да нарека това среща.
Вдигнах поглед нагоре и срещнах очите му. Малките зелени петънца в очите му не бяха и наполовина толкова ярки като тези на Деймън… но защо изобщо мислех за него?
— Да го наречем среща тогава.
— Звучи по-добре. — И той се отпусна назад.
Усмихнах се и сведох поглед към тетрадката. Среща — е, не от онези с вечеря и кино, но все пак среща. Разменихме си телефонните номера. Аз му обясних как да стигне до нас. Вълнението се пенеше на балончета в мен. Погледнах го крадешком. Блейк ме наблюдаваше с усмивка на лицето.
О, купонът вече стана неимоверно по-интересен.
Отказах се да мисля какво ще направи Деймън, когато ме види да пристигам с Блейк. Но една малка частичка в мен се запита дали не бях поканила Блейк именно за да науча.
След училище в четвъртък, Ди се бе свила на кравай на кушетката у нас и си играеше с някакъв пръстен на ръката си.
— Новото момче май наистина е хлътнало по теб — с тих глас рече тя, за да не събуди майка ми, която спеше на горния етаж.
— Така ли мислиш? — И аз се пльоснах до нея.
Ди се усмихна, но малко кисело.
— Да, така мисля. Изненадана съм, че нямаш нищо против и той да дойде на купона. Мислех, че…
— Какво?
Тя отмести поглед встрани.
— Просто си мислех, че между теб и Деймън може би има нещо.
— О, не, между нас няма нищо. — Нищо, освен странната извънземна връзка и всичките ни тайни. Покашлях се. — Хайде да не говорим за брат ти. Какво става с Адам?
Бледите й страни поруменяха.
— С Адам се опитваме да прекарваме повече време заедно. Всички очакват от нас да се съберем и аз мисля, че го харесвам. Старейшините знаят, че и двамата вече сме навършили осемнайсет, а това означава, че сме достигнали зрялост.
— Достигнали сте зрялост?
Тя кимна.
— Щом навършим осемнайсет години, вече сме достатъчно големи, за да се съвкупяваме.
— Какво? — Очите ми щяха да изхвръкнат. — Да се съвкупявате? Тоест да се жените и да си имате бебета?
— Да — въздъхна Ди. — Обикновено изчакваме да завършим училище, но като знаем, че това все повече наближава, с Адам се опитваме да решим какво искаме да правим.
Но аз все още мислех за съвкупяването.
— Нима старейшините ви казват с кого да се съвкупявате?
— Не, не — възрази и се намръщи Ди. — Те искат от нас да се съберем с друг луксен и да се възпроизведем, колкото се може по-скоро. Знам, че всичко звучи объркано, но нашата раса загива.