— Благодаря ти, но не биваше.
— Да, но аз исках.
Ах, да, отново ключовата дума: искам.
— Красиви са. А ти също изглеждаш добре. — И това беше самата истина — Блейк носеше черен пуловер със заострено деколте, а отдолу се подаваше яката на ризата му. Влязох навътре, като държах розите близо до себе си. Никой досега не ми беше подарявал цветя. — Искаш ли нещо за пиене, преди да отидем у Ди?
Блейк кимна и ме последва в кухнята. Изборът не беше голям и той се спря на едно от леките плодови вина на майка ми. Облегна се на кухненския плот и се заоглежда, докато аз намеря ваза за розите.
— Имаш книги навсякъде из къщата. Много сладко.
Усмихнах се и оставих розите на плота.
— Майка ми ги ненавижда. Все се мъчи да ги прибере.
— А ти пак ги оставяш на местата им, а?
— Да, май така се получава.
Той се придвижи напред с плодовото вино в ръка. Погледът му се спусна надолу, той протегна ръка и вдигна сребърната верижка. Опакото на ръката му докосна извивката на гърдите ми.
— Интересно колие. Какъв е този камък?
— Обсидиан. Един приятел ми го подари.
— Изглежда различно от повечето камъни. — Той го пусна. — Хубав е.
— Благодаря. — Аз стиснах камъка в длан, като се мъчех да прогоня образа на Деймън, който той извика със себе си. Исках да сменя темата на разговор. — Още веднъж благодаря за цветята. Много са красиви.
— Радвам се, че ти харесват. Тревожех се, че поднасяйки ги, ще заприличам на някой зубрач.
— Не, прекрасни са — усмихнах се. — Готов ли си да тръгваме?
Той си допи плодовото вино и преди да хвърли бутилката в кофата, я изплакна на чешмата. Майка ми щеше да го хареса заради това — е, нямаше да одобри това, че още няма пълнолетие, а пие плодово вино.
— Да вървим, но имам една лоша новина. Мога да остана най-много за половин час. Ще имаме гости, наши роднини, обадили се в последната минута, че ще дойдат. Наистина съжалявам.
— Няма нищо — казах аз с надеждата разочарованието ми да не проличи. — Ние не те известихме достатъчно рано.
— Сигурна ли си? Чувствам се като глупак.
— Разбира се. Не си глупак. Нали ми донесе рози.
Блейк се усмихна широко.
— Искам обаче да ти се реванширам. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?
— Утре няма да мога — поклатих аз глава. — Ще прекарам деня с майка ми.
— Какво ще кажеш тогава за понеделник? — попита той. — Родителите ти позволяват ли ти да излизаш през седмицата, когато сме на училище?
— Само майка ми е, но да, пуска ме.
— Добре. В града има един малък инДиски ресторант. — Той се приближи по-близо. От него се усещаше слаб аромат на афтършейв. Напомни ми за разговора, който водих с Лиса за това как миришат момчетата. Блейк миришеше хубаво. — Искаш ли да отидем там?
— Разбира се — огледах се, прехапах устна. — Готов ли си да тръгваме?
— Да, стига да направиш едно нещо.
— Какво?
— Тоест две неща. — Още една стъпка по-близо и обувките му вече докосваха моите. Трябваше да вдигна главата си нагоре, за да срещна очите му. — Тогава може да отидем на купона отсреща.
Усетих как ми се завива свят, докато се взирам в очите му.
— Какви са тези две неща?
— Трябва да ми дадеш ръката, си. Ако това е бърза среща, трябва да я направим реална. — Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа право в очите. — И една целувка.
— Целувка? — прошепнах аз.
Устните му се извиха в дяволита усмивка.
— Искам да си мислиш за мен, когато си тръгна. В тази рокля момчетата ще ти се налепят.
— Това не е сигурно.
— Сигурно е. Е? Съгласна ли си?
Не можех да дишам от вълнение. Изпълних се с любопитство. Дали ако го целуна, ще бъде същото като с Деймън? Дали светът отново ще загори в буйни пламъци или просто едва-едва ще присветне? Исках да науча, трябваше да разбера дали мога да забравя момчето от съседната къща с една обикновена целувка.
— Съгласна — измърморих.
Ръката му намери страната ми и аз затворих очи. Блейк прошепна името ми. Устата ми се разтвори, но от там не излезе ни дума. Чаках, обзета от копнежа да забравя себе си. Отпървом устните му леко ме докоснаха, опитвайки какъв ще бъде отговорът ми — нежността на целувката бе обезоръжаваща. Поставих ръце на раменете му и те се изопнаха, когато Блейк отново залепи устните си върху моите.