— Ще повърна.
Потънах в земята от срам и ми се прииска да се скрия вдън земя. Какво си бе помислил Деймън? Че ще грабна бисквитката от устата му, сякаш съм героиня във версия на анимацията „Лейди и Скитника“, забранена за непълнолетни? Дявол го взел, искаше ми се, и изобщо не ме интересуваше какво щяха да си помислят за мен.
Деймън извади бисквитката от устата си. Очите му искряха, сякаш току-що бе спечелил някаква бита.
— Времето изтече, Кити.
Аз го гледах, без да примигвам. Той разчупи бисквитката на две и ми подаде по-голямото парче. Грабнах я и почти се изкуших да я запратя в лицето му, но… това беше бисквитка с парченца шоколад в нея, затова си я хапнах и много ми се услади.
Отпих нова глътка от смутито и усетих как по гърба ме полазват тръпки — сякаш някой ме наблюдаваше. Обходих с поглед стола в очакване да видя как бившата извънземна приятелка на Деймън се взира в мен с мръснишкия си поглед — нейна запазена марка, но Ашли Томпсън си бъбреше с някакво момче. Хъм. Дали и той беше от Лукс? На Земята нямаше много деца на тяхната възраст, но пък се съмнявах, че Ашли с цялото й великолепие би се усмихнала на едно землянче. Отместих поглед от тяхната маса и продължих да оглеждам стола. Господин Гарисън стоеше до двойните врати към библиотеката, но се взираше в една маса със спортисти, които ваеха сложни скулптури от картофено пюре. Никой друг не поглеждаше към нас.
Поклатих глава — чувствах се глупаво, че се уплаших от едно нищо. Най-сетне едва ли арумийците щяха да нападнат изневиделица училищната столова. Може би се разболявах. Ръцете ми трепереха леко, когато посегнах към верижката на врата си. Обсидианът лежеше успокоително хладен върху кожата ми — глашатай на мира. Трябваше да престана с този страх. Може би заради него се чувствах замаяна, сякаш ми се виеше свят.
Но зашеметяването ми със сигурност нямаше нищо общо с момчето, което седеше до мен.
В пощата ме чакаха няколко пратки, но аз даже не се развиках от радост. Това бяха копия на все още неиздадени книги, пратени ми от други блогъри за рецензия. И аз бях — ами не знам какво да кажа. А това беше сигурно доказателство, че се бях разболяла от луда крава.
Пътят обратно към къщи беше мъчителен. Ръцете ми отслабнаха. Мислите ми се разпиляха. Притиснах писмата до гърдите си и се изкачих по стълбите към верандата, без да обръщам внимание на това, че кожата на врата ми настръхна. Не обърнах внимание и на момчето, високо над един и осемдесет, което се подпираше на парапета.
— Не се прибра направо вкъщи след училище — в гласа на Деймън се долови раздразнение сякаш той бе личният ми изключително привлекателен агент от Сикрет сървис, а аз бях успяла да му се изплъзна.
Със свободната си ръка бръкнах в джоба за ключовете.
— Не виждаш ли, че трябваше да ида до пощата. — Отворих вратата и оставих купа върху масичката във вестибюла. Естествено той се намъкна след мен, без да изчака да го поканя.
— Пощата можеше да почака. — Деймън ме последва в кухнята. — Какво е това? Само книги?
Извадих портокаловия сок от хладилника и въздъхнах — хората, които не обичат да четат, не разбираха.
— Да, само книги.
— Знам, че точно сега тук едва ли се намират аруми, но малко предпазливост никога не е излишна, а и върху себе си имаш следа, която ще ги доведе право пред вратата ти. В този момент сигурността е по-важна от твоите книги.
Дрън-дрън, книгите ми бяха по-важни от арумийците. Налях си сок — бях твърде уморена, за да споря с Деймън. Двамата все още не бяхме овладели изкуството на учтивия разговор.
— Сок?
— Мляко — въздъхна той.
— Обслужи се сам — и му посочих хладилника.
— Ти ме покани, няма ли ти да ми поднесеш млякото?
— Аз ти предложих портокалов сок — отвърнах аз и седнах на масата. — А ти искаш мляко. И по-тихо говори, че мама спи.
Деймън измърмори нещо под носа си и си наля от млякото в хладилника. Седна до мен и тогава разбрах, че е облечен в черен анцуг и това ми напомни последния път, когато беше у дома. Както спорихме, той изведнъж ме целуна жарко и цялата сцена се разви като излязла из страниците на онези евтини любовни романи, които чета. След целувката дълго не можах да заспя. Само че никога не бих си го признала.