Кариса скръсти ръце на гърдите си.
— Моите приятели не биха направили това с битата сметана.
Щом видях ужасеното лице на Ди и любопитството, което мина по лицето на Лиса, избухнах в смях. Блейк ми се усмихна, сякаш смехът ми му се нравеше.
— Какво? — изпищя Ди и полетя към кухнята.
— Това трябва да се види — измърмори Лиса и бързо заприпка след нея сред феерия от бели воали.
Хвърлих поглед към Кариса, чиито страни бяха червени като цвета на жилетката ми.
— Шегуваш се, нали?
Тя недвусмислено поклати глава:
— Нямаш никаква представа какво правят Дони и Бека там вътре.
— Това не са ли онези двамата, които планираха да се оженят след завършването?
— Да. И мога да ти кажа, че за повечето неща не чакат сватбата.
— Страхотно — засмях се аз. Кариса потрепери.
— Не се опитвам да бъда моралистка, но кой се държи така на публично място или в къщата на приятел? Хайде, стига де. Това е отвратително. — Тя си пое дълбоко въздух, а черните й очи се стрелнаха нагоре. — Здрасти, Блейк, извинявай, че избухнах.
— Няма нищо. Битата сметана трябва да се използва единствено върху торти.
Трябваше да извърна поглед встрани, за да не се разсмея. Забележката му беше малко груба, но при все това я намирах за забавна. Не бях сигурна какво говореше това за мен. Ама аз кого заблуждавах? Миналия петък цялата се бях запъхтяла и разгорещила в библиотеката.
При спомена стомахът ми отново се сви на топка, а погледът ми се стрелна из стаята.
Една групичка от хора поиска да говори с Кариса за брат й, който беше колежанин, и за кратко ни прекъсна. Бях забравила, че има по-голям брат. Ето още нещо, което трябваше да запомня — да си измъкна главата от задника.
Блейк изглежда бързо се бе сприятелил, защото повече от присъстващите го заговаряха. А почти всички момичета крадешком поглеждаха към него. Това ме изпълни с неприлично огромно ликуване. Облегнах се на ръката на Блейк, най-вече за да се покажа, но така и не се отместих — хареса ми как издутите му мускули докосват гърдите ми.
Той явно нямаше нищо против. Ръката на гърба ми стисна коприната на роклята ми, той спря на средата на изречението, приведе се и ми прошепна.
— Наистина много ми се иска да можех да остана.
— На мен също — извърнах глава към него и се усмихнах.
Ръката му се плъзна по гърба ми и обгърна кръста ми. Това ми харесваше — все едно какво беше. Виждаше ми се естествено да стоя близо до него, да флиртуваме, да се забавляваме. Да се целуваме. Всичко беше толкова лесно. Останахме така и когато Кариса ни напусна, а малко след това стана време Блейк да си тръгва.
Изпратих го до вратата. Ръката му все така беше на кръста ми.
— Уговорката ни за вечерята остава, нали?
— Можеш да се обзаложиш. В действителност… — Бях с гръб към стълбите, но веднага разбрах, че той се е появил. Въздухът се промени, натежа, затопли се. Тилът ми изтръпна.
Блейк се намръщи:
— В действителност… какво?
Сърцето ми заби по-бързо.
— Аз… ще чакам с нетърпение.
Той понечи да се усмихне и тогава погледна нагоре. Очите му се разшириха леко и аз разбрах, че Деймън е зад гърба ми. Колкото и да не исках да се обърна, трябваше, иначе би било неестествено.
Сякаш ме удари гръмотевица. Ненавиждах това негово влияние върху мен, но в същото време то ме изпълваше с трепет. Нищо свързано с Деймън не беше лесно.
В сравнение с всички нас той беше облечен небрежно, но пак изглеждаше по-добре от всяко друго момче в стаята. Носеше чифт стари, сини дънки и тениска с името на отдавна забравена група. Разсеяно затъкна зад лявото си ухо един кичур черна коса и се усмихна като вълк на нещо, което някой каза. Магнетичните му очи блещукаха на мъждивата светлина на свещите. За първи път виждах Деймън сред други хора, освен семейството му или един-двама приятели извън училище.
Деймън оказваше влияние върху околните, без значение от кой пол бяха. Явно бе, че хората изпитваха желание да бъдат край него, но в същото време сякаш се бояха да се приближат прекомерно. Те биваха привлечени от него, без значение дали това им допадаше или не. Няколко души приближиха, но спряха на няколко крачки от него, а през цялото време той не откъсна очите си от мен.
В този миг аз напълно забравих момчето, чиято ръка стоеше на кръста ми.
Деймън се спря пред нас.