Беше толкова хубаво, че чуждоземната сила на Деймън пръсна всички електрически крушки в къщата и прегори лаптопа ми. Лаптопът и блогът много ми липсваха. Майка ми обеща да ми купи нов компютър за рождения ден. Още две седмици…
Захванах да си играя с чашата, без да вдигам очи.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Зависи — отвърна спокойно той.
— Когато съм близо до теб… чувстваш ли нещо?
— Освен онова, което изпитах тази сутрин, когато видях колко си хубава в тези дънки?
— Деймън — въздъхнах и се помъчих да пренебрегна момичето, което крещеше в мен с пълен глас: ЗАБЕЛЯЗАЛ МЕ Е! — Питам сериозно.
Дългите му пръсти заописваха лениви кръгове по дървената маса.
— Вратът ми отзад настръхва и започва да пари. За това ли говориш?
Надигнах глава. На устните му трептеше лека усмивка.
— Да. Значи и ти си го почувствал?
— Всеки път, щом съм до теб.
— Това не те ли тревожи?
— Теб тревожи ли те?
Не знаех какво да отговоря. Настръхването не ми причиняваше болка, просто беше странно. Но ме тревожеше онова, което символизираше — проклетата връзка помежду ни, за която не знаехме нищо. Дори сърцата ни биеха едновременно.
— Може да е… страничен ефект от лечението. — Деймън ме следеше с поглед над ръба на чашата. Обзалагам се, че с мустак от мляко щеше да бъде неустоим. — Добре ли си?
— Не съвсем.
— Защо?
— Изглеждаш ужасно.
При друг случай коментарът му щеше да доведе до избухването на война в къщата, но сега само оставих полупразната си чаша на масата и казах:
— Май се разболявам от нещо.
Той сключи вежди. Деймън не разбираше какво значи да се разболееш. На неговата планета хората не боледуваха. Ама никога.
— Какво ти има?
— Не знам. Сигурно съм хванала извънземни бацили.
— Едва ли — изсумтя Деймън. — Не мога да си позволя да боледуваш. Трябва да излезем навън и да се опитаме да премахнем следата. Дотогава си…
— Ако кажеш, че съм слабачка, ще те ударя. — Гневът потисна повдигането в стомаха ми. — Вече доказах, че не съм, особено когато подлъгах Барук далеч от къщата ти и го убих. — Стараех се да не повишавам глас. — И само защото съм човек, не значи, че съм слаба.
Деймън се облегна назад и повдигна вежди.
— Канех се да кажа, че дотогава си в опасност.
— Ооо! — Страните ми пламнаха. А така, оплесках я. — Но да знаеш все пак — не съм слаба.
В един миг Деймън седеше на масата, а в следващия вече беше коленичил до мен и трябваше да повдигне леко глава, за да вижда лицето ми.
— Кити, знам, че не си слаба. Ти доказа себе си. Все още не мога да проумея как успя да почерпиш от нашата мощ през уикенда. Ти не си слаба. Запомни го.
Трудно беше да запазя решителността си и да не се предам на мисълта, че можем да сме заедно, след като в действителност Деймън беше… приятен и мил и се взираше в мен, сякаш аз бях последното парченце шоколад на Земята.
А това ме подсети за дяволската бисквитка в устата му.
Той изви устни, сякаш знаеше за какво си мисля, но се мъчеше да не се разсмее. Но този път вместо дежурната му, предоволна усмивка на устните му грееше истинска. Изведнъж се надвеси над мен.
— Сега трябва да ми докажеш, че не си слаба. Ставай и да вървим да махнем следата от теб.
— Деймън, наистина ми е зле — простенах аз.
— Кат…
— Не се преструвам нарочно. Повдига ми се.
Той кръстоса мускулестите си ръце и тениската се опъна на гърдите му.
— Опасно е да се разхождаш насам-натам, когато приличаш на морски фар. Докато носиш следата, не бива да правиш нищо, не бива да ходиш никъде.
Надигнах се от масата, пренебрегвайки стомаха си.
— Сега ще се преоблека.
Той ококори очи от изненада и отстъпи назад.
— Толкова лесно се предаде?
— Да съм се предала ли? — изсмях се, без да ми е смешно. — Просто искам да ми се махнеш от очите.
Деймън се разсмя.
— Продължавай да си го повтаряш, Кити.
— Продължавай да взимаш стероидите за егото си.
Преди да мигна, той се изправи пред мен, препречвайки пътя ми. Пристъпи хищнически напред, приведе глава, а очите му ме загледаха съсредоточено. Заотстъпвах назад, додето напипах ръба на кухненската маса.