— Какво? — попитах.
Той ме хвана с ръце за хълбоците и се наведе напред. Топлият му дъх погали страната ми, погледите ни се кръстосаха. Той се приближи още малко и устните му докоснаха нежно брадичката ми. Задавен вик се изтръгна от гърлото ми и аз залитнах към него.
Но само след миг Деймън се отдръпна и самодоволно се засмя:
— Кити… това не беше егото ми. Върви да се приготвиш.
По дяволите!
Показах му среден пръст, излязох от кухнята и се качих на горния етаж. Непрекъснато се потях, кожата ми беше лепкава, но това нямаше нищо общо със случилото се. Въпреки това си навлякох един анцуг и пуловер. Хич не ми се тичаше, но не очаквах Деймън да се загрижи, че не се чувствам добре.
Той се грижеше единствено за себе си и за сестра си.
Това не е вярно, прошепна едно коварно, неприятно гласче в главата ми и може би имаше право. Деймън ме бе изцелил, когато можеше да ме остави да умра, и аз чух мислите му, чух го как ме умолява да не го оставям.
Каквато и да беше истината, трябваше да преглътна желанието си да повърна и да изляза да потичам с него за разнообразие.
Едно шесто чувство обаче ми казваше, че тази работа нямаше да свърши добре.
Глава 2
Изкарах двайсет минути. Не можах да продължа повече заради неравния терен в гората, пронизителния ноемврийски вятър и момчето до мен и на средата на пътя до езерото го оставих и с бърза крачка се върнах по целия път обратно в къщата. Няколко пъти Деймън извика след мен, но аз се престорих, че не го чувам. Щом влязох в банята, паднах на колене, стиснах чинията и повърнах, а по лицето ми потекоха сълзи. Беше толкова ужасно, че събудих майка ми.
Тя притича забързано в банята и разтревожено ме попита:
— От кога не се чувстваш добре, момичето ми? От няколко часа, цял ден или сега ти прилоша?
Мама — вечната милосърдна сестра.
— Цял ден ту се чувствам добре, ту ми призлява — простенах аз и отпуснах глава върху ваната. Тя цъкна тихо и сложи ръка на челото ми.
— Та ти гориш! — Грабна една кърпа и я намокри под чешмата. — Май ще трябва да се обадя в работата…
— Не, добре съм. — Взех кърпата от ръцете й и я допрях до челото си. Хладината ми подейства чудесно. — Само съм изстинала. Вече се чувствам по-добре.
Мама не спря да се суети край мен, докато не се надигнах и не се изкъпах. Премених се в една къса нощница, а това ми отне ужасно много време. Стаята се завъртя край мен, а аз се мушнах под завивките, стиснах очи и зачаках завръщането на майка ми.
— Тук ще оставя телефона ти и чаша с вода. — Тя ги остави на нощното шкафче и седна до мен. — Отвори уста. — Аз погледнах с едно око и видях как майка ми бутна в лицето ми термометър. Покорно отворих уста. — Нека да видим колко градуса ще покаже и ще решим дали да си остана у дома. Сигурно е само грип, но…
— Ммм — простенах аз. Майка ми ме изгледа невъзмутимо и изчака термометърът да изпищи.
— Трийсет и осем градуса. Искам да изпиеш това — тя ми подаде две хапчета. Глътнах ги, без да задавам въпроси. — Температурата не е чак толкова висока, но искам да си останеш в леглото и да си отпочинеш. Ще ти се обадя да видя как си преди десет, какво ще кажеш?
Кимнах и се сгуших уютно в завивките. Имах нужда хубаво да се наспя. Майка ми сгъна една мокра кърпа и я сложи на челото ми. Затворих очи — бях сигурна, че това е първата фаза на някоя дяволска заразна болест. В главата ми се спусна неясна мъгла. Заспах, събудих се, когато майка ми се обади, а след това отново след полунощ. Нощницата лепнеше мокра към трескавото ми тяло. Понечих да отметна завивките и тогава видях, че са в другия край на стаята, захвърлени върху разхвърляното бюро. Изправих се. По челото ми избиха капчици студена пот. Биенето на сърцето ми — тежко, на пресекулки, сякаш по два удара наведнъж — отекваше в главата ми. Усещах кожата си силно изпъната върху мускулите; горях, бях настръхнала. Станах от леглото и се олюлях.
Сякаш огънят излизаше от вътрешността на тялото ми, разтопил органите ми отвътре в нещо лепкаво. Мислите ми се блъскаха една в друга — безкрайна върволица от нелепи безсмислици. Разбирах само едно — че трябва начаса да се разхладя.
Вратата към коридора зееше отворена, приканваше ме. Не знаех накъде бях тръгнала, но се запрепъвах първо по коридора, после надолу по стълбите. Входната врата ми се стори като фар, който обещава утеха и покой. Навън сигурно беше студено. Значи студът ще ме облекчи и горещината ще изчезне.