Но това се оказа недостатъчно.
Стоях на верандата, а вятърът развяваше мократа нощница и косата ми. Пронизително ярки звезди набраздяваха нощното небе. Сведох поглед към дърветата, които опасваха пътя, и те се обагриха в различни цветове. Жълто. Златисто. Червено. А сетне придобиха приглушен кафяв оттенък.
Осъзнах, че сънувам.
Замаяна слязох от верандата. Чакълът болезнено се забиваше в нозете ми, но продължавах да следвам пътя, по който ме водеше лунната светлина. Няколко пъти се олюлях и светът сякаш се завъртя нагоре с краката, но не се отказах.
Не след дълго стигнах езерото. Черните му като оникс води се къдреха под бледата светлина на луната. Пристъпих напред, но спрях, щом пръстите ми потънаха в тинята. Настръхнах от горещината, която ме изгаряше. Жарко, знойно.
— Кат?
Извърнах се бавно назад. Вятърът ме шибаше, докато се взирах във видението. Луната хвърляше сенки по лицето му, отразяваше се в големите му, светли очи. Не бе възможно да е истински.
— Какво правиш, Кити? — попита Деймън. Образът му изглеждаше неясен, мъглив. Да, Деймън беше бърз и понякога очертанията му се размиваха, но образът му никога не е бил така мъглив.
— Аз… трябва да се разхладя.
По лицето му се изписа тревога.
— Да не си посмяла да влезеш в езерото.
Тръгнах заднешком. Ледената вода се разплиска край глезените ми, после стигна до коленете ми.
— Защо?
— Защо ли? — Той пристъпи с крачка напред. — Прекалено е студено. Кити, не ме карай да идвам, за да те измъкна от там.
Главата ми пулсираше. Мозъчните ми клетки се топяха. Влязох още навътре. Студената вода успокои горящата ми кожа. Заля главата ми, изтръгна дъха ми, огъня ми. Пожарът взе да стихва. Можех да остана тук завинаги. Може би си струваше да го обмисля.
Усетих как две здрави, силни ръце ме обгръщат и ме изваждат отново на повърхността. Леденият въздух ме връхлетя, но дробовете ми бяха изпепелени. Поех си няколко глътки въздух с надеждата да угася пламъците. Деймън ме измъкна от благословената вода толкова бързо, че в един миг бях във водата, а в следващия се намерих на брега.
— Какво те прихваща? — Деймън ме стисна за раменете и леко ме разтърси. — Да не си си изгубила ума?
— Недей. — Отблъснах го слабо. — Толкова ми е горещо.
Настойчивият му поглед се спусна към пръстите на краката ми.
— Да, париш. Цялата ти бяла нощница е мокра… Дава резултат, но да плуваш посред нощ насред ноември? Прекалено е дръзко, не мислиш ли?
Ама какви ги дрънка той? Облекчението си отиде и кожата ми отново взе да гори. Запрепъвах се обратно към езерото. Но ръцете му ме обгърнаха още преди да съм направила и две крачки. Обърна ме с лице към него.
— Кейти, не бива да влизаш в езерото. Прекалено студено е, ще се разболееш. — Той отмахна назад косата, която бе полепнала по страните ми. — Дявол го взел — даже още повече от сега. Цялата изгаряш.
Нещо в думите му разкъса отчасти мъглата. Облегнах се на него и притиснах лицето си в гърдите му. Деймън ухаеше прекрасно — на билки и на мъж.
— Не те искам.
— Сега не е времето да се впускаме в този разговор.
Това беше само сън. Въздъхнах и обвих с ръцете си силния му кръст.
— Не, това е лъжа — искам те.
Деймън ме стисна по-здраво в прегръдката си.
— Знам, Кити. Никого не си успяла да заблудиш. Хайде, ела.
Пуснах го и ръцете ми увиснаха изтощено до тялото ми.
— Аз… не се чувствам добре.
— Кат. — Той се отдръпна. Хвана лицето ми в двете си ръце и повдигна главата ми. — Кейти, погледни ме.
Нима не гледах към него? Краката ми се подкосиха. След това всичко изчезна. Нямаше ни Деймън, ни мисъл, ни огън, ни Кейти.
Всичко бе потънало в мъгла, изглеждаше накъсано, фрагментарно. Две топли ръце продължаваха да отмятат косата от лицето ми. Нечии пръсти ме галеха по бузите. Дълбок глас ми заговори на нежен, музикален език — като приспивна песен, но… по-красиво, успокояващо. Потънах в звуците, изгубих се в тях.
Чувах гласове.
Веднъж ми се стори, че чух Ди:
— Не бива. Това само ще влоши следата.
Преместиха ме. Свалиха ми мократа пижама. Нещо меко и топло се плъзна по кожата ми. Опитах се да говоря с гласовете край мен, може би успях. Не съм сигурна.
По едно време някой ме уви в облак и ме отнесе. До страната ми приспивно биеше равномерно нечие сърце, докато гласовете заглъхнаха и накрая две хладни ръце смениха топлите. Грейнаха ярки светлини. Чух нови гласове. Мамо? По гласа й долових, че е разтревожена. Тя говореше с… някой. Не разпознах с кого. Негови бяха хладните ръце. Усетих как нещо ме прободе в ръката и след това тъпа болка тръгна към пръстите ми. Още шушукане, а след това всичко заглъхна.