Денят и нощта изчезнаха, а на тяхно място се появи нещо неясно и в тялото ми забушуваха огньове. В един миг хладните ръце се завърнаха и измъкнаха ръката ми изпод завивките. Не чух гласа на майка ми, но отново усетих убождането. Пожарът лумна в мен, втурна се по вените ми. Задъхана извих гръб на леглото, а от гърлото ми се изтръгна приглушен вик. Всичко пламна. Огънят, който се разрази в мен, бе десет пъти по-силен от предишния, и аз разбрах, че умирам. Нямаше какво друго да е…
Но тогава във вените ми се настани прохлада подобна на повея на зимен вятър. Тя се движеше бързо, гасеше пламъците и оставяше ледена следа по дирите си.
Ръцете се придвижиха към врата ми, вдигнаха нещо. Верижката ми? Те изчезнаха, но тогава усетих пулсирането, вибрацията на обсидиана. После заспах и това продължи сякаш цяла вечност и дори не знаех дали някога щях пак да се събудя.
В болницата изкарах четири дни, но нищо не помнех, освен че в сряда се събудих на твърдо легло, а над мен се белееше таванът. Чувствах се добре. Даже отлично. Майка ми бе седяла неотлъчно до мен в болничната стая. Целия четвъртък не спрях да роптая и да повтарям, че искам да се прибера у дома, пред всеки, който приближеше вратата ми. Явно бях пипнала някакъв гаден вирус, но не беше нещо сериозно.
Но вече си бях у дома и тъкмо гаврътнах на един дъх чаша портокалов сок от хладилника, докато майка ми ме наблюдаваше; под очите й имаше тъмни кръгове от недоспиването. Беше по дънки и лек пуловер. Беше ми странно да я видя без медицинската й униформа.
— Кейти, мила, сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да се върнеш на училище? Ако искаш може и днес да си останеш у дома и да отидеш в понеделник.
Поклатих глава отрицателно. Само три дни не бях ходила на училище, а вече ми се беше струпала огромна камара с домашни, които Ди мина да ми остави.
— Добре съм.
— Миличка, току-що те изписаха от болницата. Не бива да се претоварваш.
Измих си чашата.
— Добре съм, нищо ми няма.
— Знам, че се чувстваш по-добре. — Тя оправи накриво закопчаните копчета на жилетката ми. — Въпреки че Уил… Доктор Майкълс… те изписа от болницата, за да се прибереш у дома, ти много ме уплаши. Никога не си боледувала толкова сериозно. Защо да не му се обадя да мине да те прегледа, преди да тръгне на визитация?
Още по-необичайно ми се видя това, че майка ми използваше малкото име на доктора — явно отношенията им бяха станали доста по-сърдечни, а аз бях изпуснала това. Взех си раницата, но спрях.
— Мамо?
— Да?
— В понеделник ти се прибра посред нощ, нали така? Преди да е свършила смяната ти? — Тя поклати отрицателно глава и аз съвсем се обърках. — Кой тогава ме е завел в болницата?
— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — Тя постави ръката си върху челото ми. — Нямаш температура, но… Твоят приятел те доведе в болницата.
— Моят приятел?
— Да, Деймън те доведе. Макар че ми е чудно как е разбрал, че си болна в три през нощта. — Тя присви очи. — Всъщност, много бих искала да узная.
Ох, по дяволите.
— Аз също.
Глава 3
За първи път в живота си с такова нетърпение бързах за часа по тригонометрия. Как ли бе научил Деймън за болестта ми? Сънят за езерото не може да е бил истински. Няма начин. Ако е бил… Аз щях да… Не знам какво щях да направя, но бузите ми със сигурност щяха да пламнат.
Първа за часа пристигна Лиса.
— Ехо! Върнала си се! Как се чувстваш? По-добре ли си?
— Да, добре съм. — Очите ми се стрелнаха към вратата. След една-две секунди влезе Кариса. Мина край мен, дръпна ме за косата и се усмихна.
— Радвам се, че си по-добре. Всички бяхме разтревожени. Особено когато се отбихме да те видим — ти съвсем не беше на себе си.
Зачудих се какво ли съм направила пред тях, но не можах да си спомня.
— Искам ли да знам какво съм правила?
Лиса се закиска и извади учебника си.
— Бълнуваше нещо и не спираше да викаш едно име.
О, не.
— Така ли?