— Добре — той се засмя тихичко. — Вече започвах да си мисля, че на мен нещо не ми е наред. — Той извади една тетрадка и ръката му докосна леко моята. Статическото електричество ме сепна. — Съжалявам, извинявай.
— Няма нищо.
Блейк ми се усмихна още веднъж, после се обърна напред. Взех да си играя с верижката на врата и крадешком хвърлих поглед към новото момче. Поне в часа по биология вече си имахме някой, който да ни радва очите. Две мнения по този въпрос нямаше.
Деймън го нямаше пред двойните врати към библиотеката. Метнах раницата си на рамо и влязох в помещението. Вътре миришеше на плесен. Младата библиотекарка вдигна очи и ми се усмихна, докато аз се оглеждах наоколо. Тилът ми пареше леко, но Деймън не се виждаше никъде. Като го познавах, сигурно се беше скрил, за да не би някой да види Негово Прелестно Величество в библиотеката. Минах покрай няколко ученици от по-долните класове, които седяха на масите и пред компютрите и похапваха обяда си, а после се завъртях небрежно, докато накрая го открих на ничия земя, в най-отдалечения ъгъл на читалнята за Източноевропейска култура.
Беше се облегнал в малко ограждение до един допотопен компютър, мушнал ръце в джобовете на изтърканите си дънки. Вълнист кичур коса скриваше челото му и се опираше в гъстите му мигли. Устните му бяха полуизвити в усмивка.
— Вече започвах да се питам дали някога ще ме откриеш — той не се и помръдна да ми направи място в тази тесничка дупка. Оставих си чантата и седнах на бюрото срещу него.
— Срамуваш се, че някой ще те види и ще си помисли, че умееш да четеш?
— Трябва да си пазя репутацията.
— Ах, каква прекрасна репутация.
Той опъна крака и ходилата му се озоваха под моите.
— Е, за какво искаше да разговаряме — той сниши гласа си до дълбок, чувствен шепот — насаме?
Потръпнах, но не заради температурата.
— Не за това, на което се надяваш.
Деймън ми се усмихна самодоволно.
— Добре — стиснах аз ръба на бюрото. — От къде научи посред нощ, че съм болна?
Деймън се вторачи в мен:
— Не помниш ли? — Тайнствените му очи ме гледаха настойчиво. Сведох поглед… към устните му. Грешен ход. Преместих очи над рамото му върху картата на Европа.
Така беше по-добре.
— Не, не помня.
— Сигурно е заради треската. Цялата гореше.
Погледът ми се стрелна към очите му.
— Докосна ли ме?
— Да, докоснах те… ти беше почти без дрехи — каза и самодоволно се усмихна. — Беше вир-вода… само по една бяла тениска. Добре изглеждаше. Много добре.
Страните ми пламнаха.
— Езерото… това не е било сън?
Деймън поклати глава.
— О, божичко, значи съм излязла да се окъпя в езерото?
Той се отблъсна от бюрото и направи крачка напред, което го пренесе в моето кислородно пространство… в случай че Деймън се нуждаеше от кислород.
— Да. Не бях очаквал да видя точно това посред нощ в понеделник, но не се оплаквам — видях доста.
— Млъкни — изсъсках аз.
— Не се срамувай. — Той протегна ръка и подръпна ръкава на жилетката ми. Аз го цапардосах. — Какво толкова…
Скочих от бюрото и замахнах. Кокалчетата ми едва докоснаха лицето му, а след това Деймън улови ръката ми. Ухаа, беше бърз. Деймън ме притегли до гърдите си и сведе глава. Очите му святкаха от сдържан гняв.
— Не ме удряй, Кити. Това е лошо.
— Ти си лош. — Опитах се да се измъкна, но той ме стискаше здраво за китката. — Пусни ме.
— Не съм сигурен, че мога да те послушам. Трябва да се браня от теб. — Но все пак пусна ръката ми.
— О, нима? Затова ли ме малтретираш?
— Да те малтретирам ли? — Той пристъпи напред, докато гърбът ми не опря в ръба на бюрото. — Това не е малтретиране.
В главата ми затанцуваха захаросани картини — аз стоях опряна на стената на къщата ни, а Деймън ме целуваше.
Усетих тръпки по тялото си. Това не беше добър знак.
— Деймън, някой ще ни види.
— Е, и какво? — той нежно вдигна ръката ми. — Никой не би се осмелил да ми каже и дума.
Поех си дълбоко въздух. Усещах дъха му. Гърдите ни се допряха. Тялото ми казваше да. Кейти казваше не. Нито близостта, нито нежният допир на пръстите му под ръкава на жилетката ми въздействаха, повтарях си аз. Това не беше истинско.
— И така, следата ми е изтляла, но глупавата връзка продължава да е тук?