София го следваше, като подскачаше с храната и съда за вода.
След половин час спряха. София се задъхваше, гледаше го умолително. Мирко се бе втренчил пред себе си. Беше ясно, че тази жена му пречи, че му тежи като пранги на краката. А нямаше да може да се отърве лесно от нея.
— Мирко, вървиш много бързо.
Мъжът погледна небето, забулено от мрачни облаци.
— Да вървим — каза той. — След два часа ще стане тъмно като в рог.
Като стигнаха в главния каньон, едва се виждаше. Мирко посочи някаква точка в скалистата стена, черночервена, като изгоряла хартия.
— Пещерата — рече той като замаян.
— Пещерата — повтори София. — Също като във филма. Мирко, всичко става като във филма!
Той й помогна да се изкачи по склона. Остави вързопа на земята, на прага на черната паст, която зееше в скалата.
Тя го проследи с поглед, докато се спускаше по песъчливите скали, докато кършеше сухите храсти, докато ги връзваше на връзки, които после домъкна при входа на пещерата.
— След малко ще застудее — каза той. — Ще трябва да запалим огън.
Светна си с електрическия фенер и огледа пещерата. Тя беше дълга петнайсетина метра и към средата завиваше под прав ъгъл. Натрупа храстите точно при завоя и ги подпали с някаква дива радост.
Нахраниха се мълчаливо в изпълнената със светлини и сенки пещера, под огромното крило на един прилеп.
— Докато ти беше долу и събираше храсти, аз огледах вързопа — каза София. — Видях какво има в него. Един амплекс! Защо беше нужно да го мъкнеш със себе си?
— Струва 120 каймета — рече Мирко. — За актриса като тебе това е дребна работа. Но аз трябва да работя три месеца, за да изкарам толкова, разбра ли?
Той взе металическата кутия и калъфа с касетките.
— Е? — възкликна смаяната София. — Какво ще правиш сега?
— Отивам в дъното на пещерата. И аз имам право да се усамотя, нали?
— Да, но защо с този амплекс? Какво искаш да правиш, Мирко?
Мирко изпухтя. Когато София взе калъфа с касетките и го отвори, той не се възпротиви. Не направи нищо, позволи на София да разгледа всичко, да прочете надписите, отпечатани върху пластмасовите кутии.
— Мирко, та това са моите филми! Господи, та тук са всички: „Лазурни небеса“, „Прелъстяване“, „Приключение в Цейлон“… Има и една матрица, матрицата на „Екстаз“. Това е любимият ти онирофилм, нали?
Мирко замълча и наведе очи. София затвори калъфа. Матрицата беше лукс, който малцина можеха да си позволят. Обикновеният онирофилм след използуване се хвърляше, защото се изтриваше автоматически от главите на амплекса. А матрицата беше вечна, не можеше да се изтрие. И именно затова струваше цяло състояние.
— Кога я закупи? — попита го София.
Мирко сви рамене, явно въпросът му беше неприятен.
— Престани — отвърна той. — Много си любопитна. Какво искаш да узнаеш от мен? Твоите филми се продават в милиони копия, за милиони потребители. Аз съм един от многото. Закупих една матрица на „Екстаз“. Какво толкова се чудиш? Този филм ми харесва особено. Аз…
— Продължавай — подкани го София и го стисна за ръката.
— Гледам го всеки ден — заяви рязко пилотът. — А сега не ми пречи, опитай се да спиш, защото утре тръгваме призори, чака ни дълъг път. Отивам в дъното на пещерата.
— С амплекса ли?
— Разбира се! Какво ми се бъркаш? Искам да се наслаждавам на филма на спокойствие.
София преглътна трудно. Почувствува се изведнъж отпаднала, сякаш за нея животът изведнъж бе загубил всякакъв смисъл. Не е възможно, мислеше си тя, какво става с мен? В края на краищата какво искам от този човек, който има хиляди основания да не ме удостоява дори с поглед?
Изпита желание да го уязви, да го обсипе с язвителни думи, да го напляска. Но тя си представи как Мирко я прегръща и тази представа наруши всички възбрани, изпълни цялото А същество.
— Та нали аз съм тук — рече тя за своя голяма изненада с умолителен глас.
Мирко се обърна рязко.
— Какво?
— Казах, че аз съм тук. Мирко, тази нощ ти не се нуждаеш от тези касетки.
— Защо?
— Така. Защото можеш да ме обладаеш, също като насън, и то по-добре, отколкото насън…
Мирко се разсмя.
— Не е все едно — рече той. — И после, недей става смешна с тия приказки, говориш като активист от Лигата за борба против сънищата. Шегуваш ли се?
— Повтарям ти, че можеш да ме обладаеш.
— А пък аз ти повтарям, че не е все едно.
— Мирко! — замоли го София, която вече не можеше да се сдържа. — Ти имаш нужда от мен, ти пускаш всеки ден тази матрица и сънуваш, сънуваш непрекъснато пещерата, запаления огън, сънуваш моите целувки, моето тяло, което сега ти предлагам. Всичко е както във филма, проклети глупако. Какво чакаш още? Аз мога да направя за теб каквото искаш, да го направя наистина…