София протегна ръка към клавиша.
По екрана залъкатуши червена змия, спря се за миг, изду се — аха да се пръсне, и изчезна, за да отстъпи място на лицето на Брадли.
— Какво има? — попита София със сънен глас. — Господи, колко е часът?
— Обед е. София, стани, трябва да отидеш в Сан Франциско.
— В Сан Франциско ли? Да не си полудял?
— София, имаме договор за коопродукция с компанията Норфолк. Трябваше да заминеш идния понеделник, но те бързат. Искат да заминеш веднага.
— Но аз съм още в леглото. Ужасно ми се спи. Брадли, ще замина утре.
— Облечи се — сряза я главният контрольор. — На западното летище те чака реактивен самолет на Норфолк. Не губи време.
София изпухтя. Не беше предвидила тази извънредна работа, възнамеряваше да си почива цял ден.
Измъкна се от леглото с натежали клепачи, съблече се лениво в банята. Изтръпна от ледената струя на душа. Избърса се, облече се набързо и излезе от къщи почти тичешком.
Маниерът на работа на Норфолк й беше добре известен. Бяха много големи педанти. По-големи и от Брадли. Бяха винаги готови да открият недостатъци и в най-съвършените кадри.
Хелитаксито я закара за осем минути до входа на летището. Тя мина през специалния вход за частните самолети и се огледа, за да открие самолета.
Пилотът излезе от служебното помещение и се запъти към нея с бодра крачка.
— София Барлоу?
Беше висок, със сламеноруси коси, беше загорял от слънцето — лицето му беше като изпечено в пещ.
— Аз съм Мирко Глигорич, от компанията Норфолк. София не продума нито дума. Пилотът дори не я и погледна, говореше, втренчил очи някъде към летището — две студени, агресивни, сивкавоантрацитени очи. Взе куфарчето на София и закрачи бързо към централната писта, където самолетът на Норфолк беше готов за излитане. На София не й беше никак лесно да върви редом с него.
— Хей! — възкликна тя и се запъна като чистокръвен кон. — Не съм бегачка на дълги разстояния! Не би ли могъл да вървиш по-бавно?
Пилотът продължи да крачи, дори не се и обърна.
— Закъсняваме — отвърна той най-спокойно. — Трябва да стигнем в Сан Франциско за три часа.
Като стигнаха до самолета, той се задъхваше.
— Имаш ли нещо против да седна отпред? — запита го София.
Пилотът сви рамене. Помогна й да се качи, седна на мястото си и зачака сигнал от контролната кула.
Тя се оглеждаше изпълнена с любопитство, малко смутена от индикаторите и лостчетата по арматурното табло. Пилотът си подсвиркваше нетърпеливо. София порови в джоба на креслото и измъкна оттам дванайсетина списания. Бяха стари, отпреди няколко седмици, някои бяха и от миналата година, изпомачкани. На всички корици личеше тя. Имаше и каталог, прегънат на страницата със списъка на филмите, в които София изпълняваше главната роля.
— Твое ли е това?
Пилотът не отвърна. Седеше неподвижно и гледаше пред себе си. Тя не усети кога бяха излетели, толкова плавно бе станало; погледна през илюминатора и едва не възкликна от смайване — под тях се простираше океан от къщи, а далеч към хоризонта се стелеше полето — приличаше на мидена черупка, на влакнест клепач.
— Това твое ли е? — настоя София.
Пилотът се обърна към нея с едва доловимо движение, стрелна я с поглед и отново застина на мястото си.
— Да — процеди той през зъби.
Тя се опита да прикрие задоволството, което я обземаше всеки път, когато установяваше, че има чар.
— Как се казваш?
— Глигорич — измърмори пилотът. — Мирко Глигорич.
— Руснак?
— Югославянин.
Тя го изгледа — тънките му устни бяха стиснати, профилът му беше като изваян… Мирко седеше неподвижен, като изсечен от камък. София кипна.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Казвай.
— Там… на летището ти се запъти към мен и ме запита: „София Барлоу?“ Защо? Ти ме познаваш, нали? Ето на, тези списания, каталогът. Обзалагам се, че си мой почитател. Защо се престори, че не ме познаваш?
— Не се престорих. Съвсем друго е, като те видя лично. На края те познах, защото знаех, че трябва всеки момент да се появиш при входа на летището. Но сред тълпата не бих те познал. Нямаше да те позная.
София запали цигара. Може би пилотът беше прав, сред тълпата никой нямаше да я познае, дори да беше без очила. Изпита нещо като неприязън към мъжа, който седеше до нея. И отново се опита да го заговори.
— Мирко, защо не включиш автоматичното управление? — запита го София. — Скучно ми е. Кажи нещо.
Пилотът не се и помръдна. Премига няколко пъти и се изпъчи.
София го сграбчи за ръката.
— Мирко, послушай ме. Включи автоматичното управление; хайде да изпушим заедно по цигара.
— Предпочитам аз да управлявам.