Demon (22:48 PM):
Какво?
Daisy (22:49 PM):
„Онази любов, за която мечтаете“.
Demon (22:50 PM):
И искаш да се заблудиш, че аз съм тази любов?
Daisy (22:51 PM):
Позволи ми, поне! Вместо непрекъснато да ми слагаш букаи.
Demon (22:52 PM):
Мъча се да овладявам напоритостта ти.
Daisy (22:53 PM):
Настоявам да се срещнем!
Demon (22:54 PM):
Рискуваш да не ме приемеш.
Daisy (22:55 PM):
Аз вече съм те приела, повече от това не мога.
Demon (22:56 PM):
Какво очакваш да видиш? Как си ме представяш?
Daisy (22:57 PM):
Висок, аскетичен, с брада, облечен в расо, и наистина да се окажеш свещеник.
Demon (22:58 PM):
Ако не отговарям на представата ти?
Daisy (22:59 PM):
Взирам се във всеки мъж на улицата между 30 и 40 години, опитвам се да те позная. Кога ще се видим?
Demon (23:00 PM):
Ще съжаляваш!
Daisy (23:01 PM):
Ще съжалявам, ако не го направя.
Demon (23:02 PM):
Радост моя, нека не се срещаме, ще изчезне загадката.
Daisy (23:03 PM):
Омръзна ми да гадая кой си, какъв си. Омръзна ми да се усмихвам на монитора.
Demon (23:04 PM):
Добре, щом това между нас искаш да приключи толкова скоро…
Daisy (23:05 PM):
Нищо няма да приключи, само може да започне.
Demon (23:06 PM):
Едва ли…
Daisy (23:07 PM):
Кога и къде?
Demon (23:08 PM):
Ще ми е удобно в началото на „Южния“, дясната алея, на първата пейка в седем, да речем.
Daisy (23:09 PM):
Добре, ще бъда там.
Demon (23:09 PM):
Лека нощ, Дейзи!
Daisy (23:10 PM):
До утре вечер, Пламъче!
Радостина бързаше, наближаваше алеята, на пейката седеше мъж облечен в дънки и фланелка. Не беше слънчево, но той носеше черни очила. Тя се приближи. Той усети присъствието й и стана.
Радостина му се усмихна и каза:
— Здравей, ти трябва да си Демона и пламъка, който ме стопля.
Мъжът подаде ръка по посока на гласа:
— Здравей Радост!
Седнаха на пейката. Той продължи:
— Е, не съм в расо и калимавка.
Тя гледаше профила му втренчено.
— Разбра ли вече? — попита той.
— Какво?
— Защо нося черни очила?
— Не! Защо?
— Отчайваш ме!
Тя се стресна, заразглежда го напрегнато.
Той не я виждаше, той не можеше да я види!
Късно разбра защо той не искаше да се срещат. Идеше й да избяга, да се стопи, да се потули някъде. Защо беше толкова глупава! Но откъде можеше да знае… Неговият глас я…
— Дейзи, научи се да виждаш очевидните неща, така може да си спестиш разочарования.
— Аз съм шокирана, не разочарована, извинявай…
— Няма за какво да се извиняваш!
Той се готвеше да си тръгне.
— Мможе ли да те питам ннещо? — заекна Радостина:
— Знам какво е то. И аз съм бил като другите, допреди няколко години.
Радостина беше скършена:
— Ккое е най-красивото нещо, което си виждал, ккоето си спомняш?
Той се замисли:
— Беше отдавна… като млад татко отидох да взема дъщеря си от детската градина, но бях подранил. В стаята на малки падащи легла, едно до друго спяха двайсетина деца. Представи си двайсетина мъничета… май по-красиво нещо не помня.
Той пак понечи да стане, но го спря гласът на Радостина:
— Само не разбирам, как вярваш в Него… след като… Той не те е опазил!
— Оттам започва вярата. Никому не се дава кръст, по-тежък от този, който може да носи…
Стана, разпъна бастуна и тръгна. Момичето го последва.
— Пламъче, очаквах да поделяме самотата…
Мъжът спря. Тя го хвана за ръка и продължиха…
А МОЖЕ БИ ЗА ВАС ИСТОРИЯТА СВЪРШВА ТАКА… ВИЕ РЕШЕТЕ:
Daisy (23:07 PM):
Кога и къде?
Demon (23:08 PM):
На ъгъла на „Съединение“ и „Хаджи Сава“ има кафене…
Daisy (23:09 PM):
Знам го.
Demon (23:09 PM):
Ще седна на маса до прозореца. В шест?
Daisy (23:10 PM):
Добре, до утре.
Demon (23:10 PM):
Лека…
Daisy (23:11 PM):
И на теб.
Радостина бързаше, часовникът й показваше, че закъснява. Шумът от автомобили и хора не успяваше да заглуши натрапчиво повтарящото се:
„Ще изчезне загадката, ще изчезне загадката, ще…“
Тя намали темпото. Спомни си и другото:
„Компютърът прави магии, животът ги разваля… разваля… разваля…“
Спря се. Демонът я чакаше. Само да завие зад ъгъла и…
Заотстъпва, потока от бързащи я тикаше напред. Тя се измъкна встрани, облегна се на близката сграда. Укроти се.
Не, не трябваше да се срещат, нали чувството, че е коричка изсъхнал хляб си бе отишло. На него можеше да каже всичко, тъкмо заради тайнственото не/познаване.