— Следващият ще гласи: „Бръснене по бирмански“ — обади се Бил.
Тя не разбра какво иска да каже, но се усмихна, тъй като очевидно беше някаква шега. Знаеше, че на следващия плакат ще пише: „Майко на милосърдната благотворителност, помогни на гладните във Флорида“, обаче не можеше да го каже. Скъпият Бил. Наистина й е скъп, въпреки идиотските физиономии и непонятните му шегички. „Най-вероятно ще те изостави и знаеш ли какво мисля? Че ако се случи, ще извадиш голям късмет.“ Това беше мнението на баща й. Скъпият Бил, който беше доказал само веднъж, че преценката й е много по-правилна от тази на баща й. Още беше омъжена за човека, когото баба й наричаше „големия хвалипръцко“. С цената на известни жертви, но какво от това? Как беше онази едновремешна аксиома? Бог казва да вземете каквото искате… и да го заплатите.
Главата я сърбеше. Тя машинално се почеса, докато се взираше през страничното стъкло, за да не пропусне следващия плакат с Дева Мария.
Колкото и ужасно да звучи, късметът им проработи, когато тя загуби бебето. Нещастието се случи малко преди Бил да бъде назначен в „Бийч Компютърс“ — по това време задухаха първите ветрове на промяната в електронната индустрия.
Загуби бебето, направи спонтанен аборт — всички го вярваха освен може би Бил. Разбира се, татко, мама и баба го вярваха. „Тя пометна“ — беше тяхната версия, историята с помятането беше класическа за католиците. „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми“ — пееха ученичките понякога, докато скачаха на въже — осъзнаваха, че богохулстват и се чувстваха смели, при всеки скок униформените им поли разкриваха изранените им колене. Бяха възпитанички на училището към „Дева Мария на ангелите“, където сестра Анунциата удряше с линията през пръстите, ако те хванеше да зяпаш през прозореца по време на часа по нравоучение, където сестра Дорматила казваше, че един милион години са само секунда по часовника на безкрайната вечност (и че можеш завинаги да останеш в ада, което се случва с повечето хора, между впрочем). Ще ти бъде съдено вечно да се пържиш в адските огньове. Ала сега тя е във Флорида, пътува в големия автомобил „Краун Вик“, а до нея седи съпругът й и я опипва между краката; роклята й ще се измачка, но на кого му пука, стига това да прогони изражението на Бил… и защо проклетото чувство не я напусне?
Представи си пощенска кутия с името РЕЙГЛАН, написано от едната страна, и с лепенка на американското знаме отпред — въпреки че името се оказа Рейган, а вместо лепенка със знамето имаше стикер на състава „Грейтфул Дед“, след малко наистина зърна пощенската кутия. Представи си черно кученце, което с наведена глава тича по отсрещния крайпътен банкет и души земята, и го видя. Отново си представи крайпътния плакат… да, ето го и него: „МАЙКО НА МИЛОСЪРДНАТА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ, ПОМОГНИ НА ГЛАДНИТЕ ВЪВ ФРОРИДА — НЯМА ЛИ ДА НИ ПОМОГНЕШ?“
Бил посочваше нещо:
— Ето там, виждаш ли? Мисля, че това е Палм Хаус. Не, не в тази посока — бунгалото е от другата страна. Ама и тези плакати са доста странни, защо са разрешили да бъдат поставени край пътя?
— Не зная. — Главата я сърбеше. Почеса се, люспици черен пърхот полетяха пред очите й. Тя погледна пръстите си и с ужас забеляза почернелите им върхове, като че ли току-що й бяха взели отпечатъци.
— Бил! — Прокара пръсти през русата си коса, този път „черните снежинки“ бяха по-големи. Видя, че не са люспици от кожа, а мънички парченца овъглена хартия. На едно имаше лице, надничащо от чернилката като лице, очертаващо се върху нескопосано проявен негатив.
— Бил!
— Какво? Ка… — Внезапно тонът му драстично се промени, което я изплаши повече от това, че за миг той загуби управление и колата полетя към канавката. — Божичко, скъпа, какво имаш в косата?
Лицето като че ли беше на майка Тереза. Или пък само така й се струваше, защото до преди малко мислеше за сестрите в католическото училище. Понечи да вземе парченцето хартия, което беше кацнало на роклята й, за да го покаже на Бил, но когато го докосна, то стана на прах. Обърна се към съпруга си и видя, че очилата му са се разтопили и са се стекли по страните му. Едното му око беше изскочило от кухината, после беше се разцепило като грейпфрут, напомпан с кръв.
„Знаех го — помисли си. — Знаех го още преди да се обърна. Защото изпитах онова чувство.“
Откъм дърветата се разнесе крясък на птица. Мария на крайпътния плакат протегна ръце. Карол се опита да изкрещи. Опита се да изкрещи.