— Карол?
Гласът на Бил сякаш идваше от хиляди километри разстояние. Тя усети ръката му — не беше между бедрата й, а върху рамото й.
— Добре ли си, скъпа?
Карол отвори очи и примигна срещу ослепителната светлина на слънцето, до слуха й достигна равномерното бучене на двигателите на малкия самолет. Усети и още нещо — натиск върху тъпанчетата си. Извърна поглед от Бил, който изглеждаше поразтревожен, втренчи се под екранчето на уреда за измерване на температурата и видя, че са се снишили.
— Нима вече кацнахме? — попита. Стори й се, че чува не собствения си глас, а на друг човек.
— Тази птица лети бързо. — Бил говореше самодоволно, сякаш сам управляваше самолета. — Пилотът каза, че след двайсет минути ще се приземим във Форт Майерс. Изглеждаш ужасно, малката.
— Сънувах кошмар.
Той се засмя — ах, този престорен смях, който сякаш казваше: „Ама и ти си една глупачка!“ и който с течение на времето бе намразила.
— Кошмарите са забранени по време на втория ни меден месец, скъпа. Какво сънува?
— Не помня — отвърна Карол и това беше самата истина. В съзнанието й бяха запазени само фрагменти — очилата на Бил, които са се разтопили по лицето му и едно от няколкото забранени стихчета, които шестокласничките си напяваха, докато скачаха на въже. Това започваше с: „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми“, после следваше нещо… нещо… Краят на изречението се губеше. Тя си спомняше „Скок-подскок, видях на баща ти големия рибок“, но стихчето за Мария беше се заличило от паметта й.
„Мария помага на болните във Флорида“ — каза си, без да има представа какво означава мисълта, в този момент прозвуча сигнал, а пилотът включи светещия надпис, предупреждаващ пътниците да поставят предпазните колани. Самолетът започваше да се приземява. „Нека щурият купон започне“ — помисли си тя и закопча колана.
— Наистина ли не си спомняш? — попита Бил и също пристегна колана. Малкият самолет попадна във въздушна яма, но единият пилот направи лека промяна в курса и друсането престана. — Обикновено помниш сънищата си. Дори лошите.
— Спомням си само, че сънувах сестра Анунциата по време на часа по нравоучение.
— О, това наистина е кошмар.
След десет минути пилотът спусна колесника, а след още пет се приземиха.
— Трябваше да докарат колата до самолета — заяви Бил, влизайки в ролята на Първокласен гадняр. Поведението му я дразнеше, но не я вбесяваше като престорения му смях и репертоара му от високомерни погледи. — Дано да няма някакъв проблем.
„Няма — помисли си тя и чувството я заля като приливна вълна. — След една-две секунди автомобилът ще се появи — типична кола за почивка във Флорида, грамаден бял кадилак или може би линкълн…“
Да, ето го, което означава какво? Например, че когато получиш déjà vu, онова, което си представяш, наистина се случва. Само дето не беше нито кадилак, нито линкълн, а „Краун Виктория“ — автомобил, който гангстерите от филма на Мартин Скорсезе безсъмнено наричат „Краун Вик“.
— Ооо! — възкликна Карол, докато, хванала Бил под ръка, слизаше по стълбичката. Главата й мигом се замая от жаркото слънце.
— Сега пък какво има?
— А, нищо. Обзе ме онова чувство… déjà vu. Навярно е свързано със съня ми. Струва ми се, че вече сме били тук. И прочие.
— Дължи се на факта, че се намираме на непознато място — заяви той и я целуна по страната. — Хайде, нека щурият купон започне.
Приближиха се до колата. Бил показа шофьорската си книжка на младата жена, която беше докарала автомобила. Карол забеляза, че той огледа скришом краката на непознатата, докато посягаше за документа, който трябваше да подпише.
„Тя ще го изпусне — помисли си. Сега усещането беше силно също както когато се возиш на увеселително влакче, движещо се с прекалено висока скорост, и изведнъж осъзнаеш, че напускаш Страната на забавленията и навлизаш в Царството на повдигането. — Ще изпусне документа, а Бил ще каже: «Опа, да не правим боклук, а?» и ще се наведе да го вземе, за да огледа по-добре краката й.“
Но младата жена от агенцията за коли под наем „Херц“ не изпусна документа, прикрепен към картонена подложка. Към самолета приближаваше бял микробус, за да я отведе обратно в терминала на аеролиния „Бътлър“. Тя още веднъж се усмихна на Бил — дори не бе погледнала Карол, сякаш не съществуваше — и отвори предната дясна врата на микробуса. Понечи да се качи, но се подхлъзна.
— Опа, да не правим боклук, а? — усмихна се Бил, хвана я за лакътя и я задържа. Тя го възнагради с усмивка, той за последен път огледа стройните й крака, а Карол, която стоеше до нарастващата камара от куфари и пътни чанти, си помисли: „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми…“