Определено не беше съхранила красотата си от едно време. Твърде много нещастия ѝ се бяха събрали, а навярно и твърде много цигари и чашки. При все това стомахът му се сви от неочаквана нежност, особено след като забеляза една синина на врата ѝ. А и, изглежда, въпреки всичко ѝ се щеше да каже нещо за добре дошъл. Само дето така и не смогна да отвори уста.
— И как така изведнъж ти запука? — попита Ласе Вестман.
— Стига толкова вече. Аугуст се нуждае от безопасен дом.
— И ти би могъл да му го осигуриш, Жиро Конструиро? Кога си вършил друго, освен да се взираш в компютъра?
— Промених се — отвърна той и се изпълни със самосъжаление не само защото се съмняваше да се е променил и на йота.
Освен това потрепери, когато Ласе Вестман пристъпи към него с огромното си туловище, което излъчваше дълго акумулирана ярост. Стана му съкрушително ясно, че няма с какво да се противопостави, ако този побъркан тип го нападне, както и че цялата идея от начало до край беше откачена. Ала странното бе, че не последва изблик, никакви сцени, само сурова усмивка, сподирена от думите:
— Охо, ами че страхотно!
— Какво искаш да кажеш?
— Чисто и просто, че беше крайно време, нали, Хана? Най-сетне малко чувство за отговорност от страна на господин Заетия. Браво, браво! — продължи Ласе Вестман и театрално запляска с ръце, а впоследствие тъкмо това всъщност изплаши Франс Балдер най-много — колко лесно пуснаха момчето.
Позволиха му да отведе малкия със себе си, без да протестират, е, освен чисто символично. Навярно гледаха на Аугуст единствено като на бреме. Не беше лесно да се разбере. Хана отправи към Франс няколко трудни за тълкуване погледа, ръцете ѝ трепереха, челюстите ѝ бяха здраво стиснати, ала зададе твърде малко въпроси. А нали би трябвало да го подложи на кръстосан разпит, да предяви хиляда изисквания, да се обезпокои относно нарушаването на навиците на момчето. Тя каза просто:
— Сигурен ли си? Ще се справиш ли?
— Сигурен съм — отвърна той, а после влязоха в стаята на Аугуст и тогава Франс го видя за първи път от повече от година.
И се засрами.
Как бе могъл да изостави подобно момче? Беше толкова красив със своята къдрава, буйна коса, с жилавото си тяло и сериозните сини очи, потънали в гигантски пъзел с платноход. Сякаш целият му образ крещеше: „Не ми пречете“, така че Франс пристъпи бавно напред, като че ли се приближаваше до чуждоземно, непредсказуемо създание.
Все пак успя да изтръгне момчето от унеса му, да го накара да хване ръката му и да го последва в коридора. Никога нямаше да забрави това. За какво ли мислеше Аугуст? Какво очакваше? Не погледна нито към него, нито към майка си, игнорира и всякакви махания и думи за сбогом. Просто се скри с него в асансьора. Толкова лесно беше.
Аугуст имаше аутизъм. Навярно беше и със забавено развитие, макар по този въпрос да не бяха получили съвсем еднозначни мнения. Всъщност оправдано би било да заподозреш точно обратното, ако го видиш отдалеч. Прелестното му, съсредоточено личице излъчваше царственост и сякаш бе обградено от някаква аура, която ясно сочеше, че не намира за нужно да се интересува от околния свят. Отблизо обаче погледът му беше премрежен, а и откакто се беше родил, не бе изрекъл и дума.
С това бе опровергал всички прогнози, които бяха направени за него на двегодишна възраст. По онова време лекарите твърдяха, че Аугуст вероятно се числи към малцинството деца с аутизъм, чиито заложби не са ограничени, и стига само да се подложеше на интензивна поведенческа терапия, предпоставките за нормално развитие бяха доста добри. Ала надеждите им не се оправдаха в никаква степен. Всъщност Франс Балдер не знаеше какъв бе резултатът от всичките онези усилия за помощ и подкрепа, нито какво бе излязло от училищното образование на момчето. Франс бе живял в свой собствен свят, бе се изселил в САЩ, влизайки в конфликт с всички свои близки.
Беше идиот. Сега обаче щеше да изплати дълга си и да се погрижи за своя син. Затова извади тежката артилерия. Поръча научни списания и се свърза със специалисти и педагози. Веднага му стана ясно най-малкото, че парите, които бе изпращал, не бяха принесли полза на Аугуст, а бяха изтекли другаде, със сигурност в посока на разхищенията и комарджийските борчове на Ласе Вестман. Изглежда, момчето като цяло бе оставено на самотек, замряло в своите компулсивни привички, а навярно и изложено на още по-лоши неща — отчасти и затова Франс се беше прибрал.
Един от психолозите се бе обадил, за да изрази безпокойството си от наличието на мистериозни синини по тялото на момчето, тях ги бе видял и Франс. Бяха навсякъде по ръцете и краката, по гръдния кош и раменете на Аугуст. Според Хана се дължали на собствените му пристъпи, когато се мятал напред-назад из стаята, и Франс Балдер определено стана свидетел на един такъв пристъп още на втория ден. Направо обезумя от страх. И все пак, според него това нямаше нищо общо със синините.