Глава 2.
20 ноември
Микаел Блумквист бе спал едва два-три часа — беше се зачел в криминален роман от Елизабет Джордж. Не особено разумно от негова страна. Днес преди обед вестникарският гуру Уве Левин от „Сернер Медия“ щеше да изнесе програмна реч за „Милениум“ и Микаел трябваше да бъде отпочинал и готов за бой.
Той обаче нямаше никакво желание да се бие. Беше му криво, стана от леглото с неохота и си направи огромно капучино на своята „Юра Импреса Х7“ — машина, която някога бе пристигнала като доставка по домовете заедно със съпътстващите думи: „Аз, така или иначе, не мога да боравя с нея, както сам казваш, така че ползвай я“, а сега стоеше там в кухнята като паметник на едни по-хубави дни. Днес нямаше никаква връзка с изпращача, нито пък живееше с усещането, че работата му е особено стимулираща.
През изминалия уикенд дори бе размишлявал дали не би трябвало да продължи по пътя си и да намери нещо друго, а това беше доста драстична идея за човек като Микаел Блумквист. „Милениум“ беше неговият живот и неговата страст. Много от най-хубавите и най-драматичните неща, които го бяха сполетявали, имаха връзка с вестника. Само дето нищо не е вечно, може би дори любовта към „Милениум“, а и в тия времена не беше изгодно да притежаваш вестници, специализирани в разследваща журналистика.
Всички издания, които се стремяха към нещо велико и амбициозно, постепенно западаха и той не можеше да се отърве от мисълта, че навярно собствената му представа за бъдещето на „Милениум“, макар и красива и вярна от някаква по-висша гледна точка, не бе задължително да съхрани вестника жив. Влезе в дневната, сръбна от кафето си и погледна навън към залива Ридарфйерден. Там бушуваше истинска буря.
След циганското лято, сгрявало града далеч след началото на октомври и изпълвало с клиенти терасите на кафенетата доста по-дълго от обикновено, бе настъпило съвършено пъклено време с неспирни пориви на вятъра и проливни дъждове, които принуждаваха хората да бързат накъдето са се запътили, превити на две. Микаел не бе излизал целия уикенд, не само заради времето. Беше кроил наистина грандиозни планове за реванш, ала всичко отиде на вятъра, а нито едното, нито другото му беше присъщо.
Не беше редовият загубеняк, дето все иска да си отмъщава, и за разлика от толкова много от останалите колоси на медийна Швеция, не страдаше от раздута представа за собствения си аз, която непрестанно се нуждае от подхранване и утвърждаване. От друга страна обаче, напоследък се бяха заредили трудни години, а само преди месец финансовият репортер Уилям Борг бе публикувал хроника в сернерския вестник „Бизнес лайф“, озаглавена: „Времето на Микаел Блумквист изтече“.
Написването на статията и поместването ѝ на видно място сами по себе си бяха знак, че позицията на Блумквист все още е силна, пък и никой не твърдеше, че хрониката е плод на особено добра осведоменост, нито пък че е много оригинална. Би трябвало да бъде подмината като поредната нападка от завистлив колега. Ала по някаква причина, която така и остана неразгадана, цялата работа се разду неимоверно. Навярно в началото можеше да се изтълкува като дискусия относно професията на репортера — доколко „мъже като Блумквист непрекъснато трябва да търсят грешки в икономиката, вкопчени в остарялата журналистика от 70-те“, или пък човек като самия Уилям Борг „трябва да запрати цялата си завист през борда и да съзре величието на изтъкнатите предприемачи, ускорили развитието на Швеция“.
Само че стъпка по стъпка дебатът излезе от релси и се появиха гневни гласове, които твърдяха, че затъването на Блумквист в блатото през последните години не е било случайно, „понеже той, изглежда, приема по презумпция всички големи предприятия за ръководени от мошеници“ и затова разгръща своите истории „твърде напористо и на сляпо“. Такива неща в даден момент се наказват, заключаваха те. Макар сериозните медии да не се намесваха, в социалните мрежи го плюеха на едро, като нападките не произхождаха единствено от финансови журналисти и представители на икономическите кръгове, които намираха повод да се нахвърлят върху своя враг в момента, когато им се бе сторил слаб. Редица по-млади драскачи също не пропуснаха шанса да се изявят, посочвайки, че Микаел Блумквист дори не мислел модерно, не ползвал нито туитър, нито фейсбук и едва ли не трябвало да се възприема като реликва от отминала епоха, когато е имало пари и време да се ровиш в какви ли не странни престарели томове. Или пък хората просто използваха възможността да се закачат, създавайки забавни хаштагове, например #катоповреметонаблумквист и подобни. Като цяло ставаше въпрос за тюрлюгювеч от глупости и подобни брътвежи го вълнуваха по-малко от всеки друг, поне така се опитваше да си внуши.