Обожаваше да плете интриги и тук видя шанс да спечели някоя и друга точка или просто да натрие носа на по-старата генерация в борда на директорите, като за нула време успя да накара изпълнителния директор Стиг Шмит — който дотогава не бе имал време за подобни дреболии — да декларира, че „Милениум“ няма да бъде хранен със сребърна лъжичка, а ще бъде принуден да се нагажда към новото време, точно както и всички останали продукти на групировката.
Уве, който най-тържествено бе обещал на Ерика Бергер да не се меси в делата на редакцията, освен като „приятел и съветник“, мигом усети крилата си прекършени и се принуди да заиграе засукана задкулисна игра. Всячески се мъчеше да привлече Ерика, Малин и Кристер на своя страна и да ги накара да подкрепят новата цел, която си бе поставил панически бързо, та все още не бе ясно формулирана, но общата идея беше „Милениум“ да се подмлади и комерсиализира.
Естествено, Уве час по час изтъкваше, че не става въпрос за компромиси с душата на вестника и с твърдата му позиция, макар че в действителност не беше съвсем сигурен какво искаше да каже с това. Знаеше само, че бе наложително да придаде повече блясък на изданието, за да зарадва борда, и че пространните икономически разследвания трябваше да намалеят, за да не дразнят рекламодателите и да не навлекат на борда врагове — това, разбира се, не го каза на Ерика.
Уве не желаеше излишни конфликти, затова за срещата в редакцията за всеки случай се бе облякъл по-небрежно от обичайното. Не искаше да провокира никого с лъскави костюми и вратовръзки, които се бяха превърнали в същинска мода в главния офис. Вместо това носеше дънки и обикновена бяла риза, както и тъмносин пуловер с шпиц деколте, който дори не беше кашмирен, а дългата си къдрава коса — тя открай време си беше неговият малък бунтарски ефектен трик — бе прибрал на конска опашка, точно като на най-готините журналисти по телевизията. Като начало заговори с цялото смирение, на което го бяха учили на курсовете по мениджмънт:
— Здравейте всички — рече. — Ама че отчайващо време! Вече на няколко пъти съм казвал, но с радост ще повторя: ние от „Сернер“ сме страхотно горди от възможността да участваме в това приключение, а лично за мен то означава и много повече. Отдадеността на журналистическото призвание във вестници като „Милениум“ е онова, което придава значение на работата ми, което ми припомня защо някога се насочих към тази професия. Спомняш ли си, Мике, как седяхме в „Бара на операта“ и мечтаехме за всичко, което ще извършим заедно? Макар че оттогава поизтрезняхме, хе-хе!
Микаел Блумквист нямаше вид да си спомня, ала Уве Левин не се остави да го обезсърчат.
— Не, не, нямам намерение да изпадам в носталгия — продължи той, — а и на практика няма повод за това. По онова време в бранша имаше колкото си щеш пари. Дори и да беше някое мизерно убийство в Крокемола, наемахме хеликоптер, резервирахме цял етаж в най-страхотния хотел и поръчвахме шампанско за афтърпартито. Когато се канех за първото си пътуване в чужбина, попитах международния кореспондент Улф Нилсон какъв е курсът на германската марка. Понятие си нямам, отвърна той, валутните курсове аз ги определям. Хе-хе! Т.е. подправяхме фактурите от пътуванията по онова време, помниш ли, Мике? Може би тъкмо тогава сме били най-изобретателни. Иначе си пишехме материалите и продавахме несметни броеве. Оттогава обаче се промениха много неща — всички го знаем. Конкуренцията стана убийствена и понастоящем не е лесно да печелиш пари от журналистика, дори и да разполагаш с най-добрата редакция в Швеция като вас, та си мислех днес да си поговорим за предизвикателствата на бъдещето. Не че и за миг си въобразявам, че мога да ви науча на нещо. Просто ще ви дам малко храна за размисъл. Ние в „Сернер“ поръчахме някои проучвания относно читателската ви аудитория и отношението на обществеността към „Милениум“. Част от тях може би ще ви постреснат. Ала вместо да провесвате нос, приемете това като предизвикателство и имайте предвид, че там навън се е задействал суперяк процес на промяна.
Уве направи кратка пауза и се замисли дали думата „суперяк“ не беше грешка, пресилен опит да възприеме младежки маниер, и дали изобщо не бе започнал твърде задушевно и шеговито. „Човек никога не може да подцени достатъчно липсата на чувство за хумор у зле платените моралисти“, както обичаше да казва Хокон Сернер. Но не, реши той, ще се справя.