Рей Бредбъри
Онова старо куче, което лежи в прахта
Казват, че Мексикали се е променил. Казват, че било пълно с хора и светлини, че нощите вече не били толкова дълги и че дните били по-хубави.
Но аз няма да отида да видя.
Защото помня Мексикали от времето, когато беше малък и самотен град и приличаше на старо куче, легнало в прахта насред пътя. И ако се приближиш с автомобил и му избибипкаш, то просто си остава там, маха с опашка и се усмихва с тъмнокафявите си зъби.
През късното лято на 1945-а, когато войната свършваше някъде в другия край на света и гумите и бензинът бяха с купони, ми се обади един приятел, за да ме пита дали искам да заминем за Калексико.
Поехме на юг с очукан модел А, от който капеше ръждива вода и се вдигаше па̀ра. И в горещия късен следобед спряхме да поплуваме в студените напоителни канали, които раззеленяват пустинята край мексиканската граница. Същата вечер влязохме в Мексико и ядохме ледена диня в един от онези покрити с палмови листа павилиони, край които весело и шумно се събират цели семейства и плюят черни семки.
После се разхождахме боси из тъмния граничен град и вдигахме фина кафеникава прах по непавираните летни улици.
Когато завихме зад поредния ъгъл, видяхме мексикански цирк: стара палатка, цялата в дупки и полузашити рани, разпъната на древни динозавърски кости.
Свиреха два оркестъра.
Единият беше грамофон, който съскаше „La Cucaracha“ от два черни погребални високоговорителя, закачени високо на дърветата.
Вторият оркестър бе от тленна плът. Състоеше се от барабанист, който удряше барабана така, сякаш убиваше жена си, тубист, потънал сред медни спирали, тромпетист с половин литър кисела слюнка в инструмента си и още един барабанист, чийто енергичен тремор му позволяваше да изпозастреля всички наоколо. Свиреха „La Raspa“.
Двамата с приятеля ми пресякохме топлата нощна улица с хиляди щурци, които лудуваха в маншетите на панталоните ни.
Билетопродавачът ревеше във влажния си микрофон. Вътре ни очаквали безброй клоуни, камили и акробати, готови да се стоварят отгоре ни! Представяте ли си!
Представихме си. И се смесихме с тълпата от млади и стари, добре облечени и бедни, за да си купим билети. На входа дребна женица с огромни бели зъби като клавиши на пиано пържеше тако1 и късаше билетите. Под избледнелия й шал прозираше звездната светлина на пайети. Досетих се, че скоро ще захвърли дрипавите си криле, за да се превърне в пеперуда. Тя видя, че съм разбрал. И се засмя. Разкъса едно тако наполовина, подаде ми го и пак се засмя.
Престорих се на безразличен и изядох билета си.
Вътре имаше само една арена, около която бяха наредени триста дъсчени седалки, хитроумно сковани, за да съсипват гърбовете на хора като нас. Около арената имаше двайсетина паянтови маси и столове. Там седяха градските аристократи с техните си костюми и черните си вратовръзки плюс благоприличните си съпруги и децата си, които очевидно не се чувстваха много удобно: всички сковани и тихи — собственикът на градския магазин за цигари, на градския магазин за алкохол или най-добрият автомобилен техник в Мексикали.
Представлението трябваше да започне в осем часа или когато палатката се напълни. По някакъв късмет това стана към осем и половина. Блеснаха прожектори. Изпищя свирка. Музикантите навън захвърлиха инструментите си и изчезнаха.
После отново се появиха, някои в работни гащеризони, за да теглят въжета, други като клоуни, за да подскачат по арената.
Билетопродавачът внесе грамофона и го тресна на естрадата край арената. После го включи с дъжд от искри, огледа се, сви рамене, сложи плоча и нагласи игличката. Можехме да имаме или жив оркестър, или живи акробати. Избрахме последното.
Големият цирк започна — на дребно.
После гълтач на саби се задави с един от ножовете си, разля керосин и избяга навън под аплодисментите на пет момиченца.
Трима клоуни започнаха да се удрят по арената и да подскачат под мъчителна тишина.
После, слава Богу, се появи дребната женица.
Познах пайетите и веднага се наведох напред. Познах огромните зъби и лукавите кафяви очи.
Продавачката на тако!
Но сега…
Жонглираше с бирени буренца!
Легна по гръб. И извика. Гълтачът на саби й подхвърли червено-бяло-зелено буре. Жената сръчно го подхвана върху обутите си в бели балетни пантофки стъпала. После го завъртя, докато плочата на Джон Филип Суза сякаш шибаше по брезента на палатката с огромна медна мухобойка. Дребната женица изрита въртящото се буре на пет метра във въздуха. Когато бурето полетя надолу, за да я смаже, нея вече я нямаше.
— Хей! Andale! Vamanos! О!