— Дълбок е — казвам.
— Да.
— Нарича се Кладенеца на душите.
Риджънт вдига глава и ме гледа.
— Откъде знаеш това?
— Защо, нима не прилича?
— Никога преди не съм чувал за Кладенеца на душите.
— Това е място, където всички чакащи, които по-рано са имали плът, чакат и чакат безкрай — казвам, докосвайки ръцете му.
Пясъкът е огън, а корабът е сребърен огън в дневния зной. И да се чувства този зной, е приятно. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Слушам. Шумът на вятъра и бученето на слънцето, изгарящо долината. Вдъхвам аромата на пламтящата по пладне ракета. Стоя под люка.
— Къде е Риджънт? — пита някой.
— Видях го край кладенеца — отвръщам аз.
Един от тях тича към кладенеца.
Започвам да треперя. Тихата разтърсваща тръпка, затаила се дълбоко вътре в мен, става все по-силна. И за първи път го чувам, като че ли той е бил погребан заедно с мен в кладенеца — дълбоко вътре в мен крещи глас тънък и изплашен. Гласът вика: "Пусни ме, пусни ме — и усещам, като че ли нещо се откъсва на воля, блъскат се врати в лабиринта, нещо тича по тъмните коридори и проходи, чуват се викове.
— Риджънт е в кладенеца!
Хората тичат. Тичам с тях, но ми е лошо и треперенето е направо неистово.
— Сигурно е паднал. Джоунз, ти беше тук с него. Видя ли нещо, Джоунз? Е, казвай, момче!
— Какво е станало, Джоунз?
Падам на колене. Колко силно ме тресе!
— Болен е. Ей, помогнете да го повдигнем.
— От слънцето е.
— Не — мърморя. — Не е от слънцето.
Полагат ме по гръб — гърчовете приличат на земетресение и гласът, скрит дълбоко в мен, крещи: „Това е Джоунз, това съм аз, това не е той, това не е той, не му вярвайте, пуснете ме, пуснете ме!“ И гледам наведените фигури и мигам. Докосват китките ми.
— Пулсът му е ускорен.
Затварям очи. Виковете стихват. Треперенето престава.
Освободен се издигам като в прохладен кладенец.
— Мъртъв е — казва някой.
— Джоунз умря.
— От какво?
— Изглежда от шок.
— От какъв шок? — питам аз. Наричат ме Сешънз, устните ми трудно се мърдат и аз съм капитан на тези хора. Стоя сред тях и гледам надолу, към тялото, което лежи и изстива на пясъка. Хващам се за главата с две ръце.
— Капитане!
— Нищо! — крещя аз. — Просто главоболие. Всичко ще се оправи.
„Е, е — шепна. — Сега всичко е наред.“
— По-добре е да отидем на сянка, сър.
— Да — казвам, гледайки отгоре Джоунз. — Не трябваше да идваме. Марс не ни иска.
Носим тялото към кораба, а дълбоко вътре в мен креши нов глас, искайки свобода.
„Помощ, помощ… — звучи някъде далеко, във влажната плът. — Помощ, помощ…“ — като ехо се разнасят умоляващите думи, подобно на червени призраци.
Този път треперенето започва много по-рано. Не мога да се контролирам както преди.
— Капитане, по-добре е да се преместите на сянка. Не изглеждате добре, сър.
— Да — казвам. — Помощ!
— Какво, сър?
— Нищо не съм казал.
— Казахте „помощ“, сър.
— Аз ли съм казал? Метюз, казал ли съм?
Поставят тялото в сянката на ракетата и гласът крещи в глъбините на залетите с вода катакомби от кости и алени потоци. Ръцете ми се сгърчват. Отворената ми уста е пресъхнала. Ноздрите ми се раздуват. Очите ми се затварят. „Помощ, помощ, о помощ! Не трябва, не трябва, пуснете ме, пуснете ме!“
— Не трябва — казвам.
— Какво, сър?
— Нищо — казвам. — Трябва да се освободя — казвам, затискайки с длани устата си.
— Как така, сър? — вика Метюз.
— Всички в ракетата — крещя аз. — Връщайте се на Земята!
В ръцете си държа пистолет. Вдигам го.
Пукот. Бягащи сенки. Викът се прекъсва. Чува се онова свистене, с което се носиш из Космоса.
Колко приятно е да умреш след десет хиляди години. Колко приятно е да почувстваш тази приятна прохлада, това отпускане. Колко е хубаво да се усещаш като ръка в ръкавица, която се свлича и ти става удивително хладно върху горещия пясък. О, този покой, тази благодат на сгъстяващите се сенки на смъртта! Но тя не може да се продължи.
Трясък. Тласък.
— Всемогъщи Боже, той се е самоубил! — викам аз и отварям очи. И виждам капитана. Той лежи, облегнат до ракетата, главата му е пръсната от куршум, очите му са изхвръкнали, езикът му виси между белите зъби. От главата се лее кръв. Навеждам се над него и го докосвам.
— Глупак! — казвам. — Защо го направи?
Ужас обхваща момчетата. Те стоят над двама мъртъвци и обърнали глави, гледат марсианските пясъци и далечния кладенец, където под дълбоката вода лежи Риджънт. От сухите им устни се откъсва хриптене, те хленчат като деца в кошмарен сън.
Обръщат се към мен.
— Значи, сега ти си капитан, Метюз.