Капитанът плю нервно.
— И кой може да бъде? Да не е Ешли? Домъкнал се е преди нас, за да ми измъкне славата от ръцете.
— Не, сър, не е Ешли.
— Ясно, значи Бартън. Тайно ме е изпреварил и е погребал всичките ми планове.
— И Бартън не е, сър — кротко възрази Мартин.
— Чакай, ракетите бяха всичко три! Ние бяхме първи. Кой може да дойде преди нас… Как му е името?
— Няма име. Не му е нужно. На всяка планета го наричат по своему.
Стоманеният поглед на капитана не мърдаше от помощника.
— И какви чудеса е натворил, че сега никой изобщо не поглежда към нас?
— Първо — спокойно отговори Мартин, — изцелявал болните и утешавал нещастните. След това разобличавал лицемерието и мръсотиите на политиците. И много още неща. Разговарял с хората.
— И това ли ти са чудесата? Май си пийнал. — Капитанът се наведе до лицето му. — Не, нищо не разбирам.
— Щом сам не разбирате, никой не може да ви го обясни, сър — Мартин обърна глава към града.
Капитанът също погледна към града — тих и прекрасен, потънал във величествен покой. Направи крачка напред, изплю цигарата, впери остър поглед в Мартин, след това отново към града — високи, остри, блестящи от златен варак покриви.
— Не искаш да кажеш, че този… че този човек…
— Точно това исках да кажа, сър.
Капитанът застина — без думи, без движения. После рязко се изправи и отсече:
— Не вярвам!
Към пладне капитан Харт решително пое към града, до него крачеха Мартин и адютантът, помъкнал някакво електронно апаратче. Пътьом капитанът се заливаше от смях и възбудено подмяташе хитрости.
Отидоха при кмета. Мартин разгъна триногата и монтира апарата, който осигуряваше моментален превод от всеки език.
— Кметът ли сте? — капитанът едва не го прободе с пръст.
— Да.
— Интересува ме вчерашната история. Наистина ли се случи?
— Наистина.
— И има свидетели?
— Има.
— А мога ли да поговоря с тях?
— С когото искате, всички сме свидетели.
— Масова халюцинация — прошепна капитанът на Мартин и отново се обърна към кмета. — И как изглежда този… човек, този… непознат?
— Трудно е да се каже — усмихна се кметът.
— Това пък защо?
— Мненията са доста различни.
— Интересува ме вашето.
— Беше необикновено кротък и приветлив човек. С велик ум и много знания.
— Тъй, тъй, разбрано. Общи приказки. Интересува ме нещо по-конкретно. Например как изглеждаше.
— Нима това има някакво значение?
— Огромно — капитанът наблегна на думата. — Трябва ми подробно описание на този тип. Ако не можете вие, ще се обърна към друг. — И допълни към Мартин: — Режа си главата, това са фокусите на Бартън.
Мартин мълчеше, навел очи. Капитанът изщрака с пръсти.
— Казват, изцерил някого.
— Мнозина.
— Мога ли да видя поне един?
— Разбира се. Ето моя син — от тълпата се измъкна хлапак. — Едната му ръка не действаше. А погледнете сега.
Капитанът се усмихна.
— Нали разбирате, че това не доказва нищо. Тъй де, аз не съм виждал болната ръка. Мога само да кажа, че сега е наред. Но с какво ше потвърдите, че вчера е била парализирана.
— С честната си дума — просто отговори кметът.
— О, почтений! Нали не се заблуждавате, че ще повярвам на думи?
— Моля за извинение — в очите на кмета неочаквано пробягна нещо като любопитство и едновременно — съчувствие.
— А нямате ли някакъв портрет на момчето, да видя как е изглеждало преди това?
След минута му донесоха голям портрет, рисуван с маслени бои; виждаше се, че едната ръка на детето е мъртва.
— Мили мой! — капитанът презрително избута рисунката. — Всеки може да нарисува каквото си иска. Картините лъжат. Вие ми покажете фотография.
Фотоснимки нямаше. На планетата още не познаваха това изкуство.
— Добре де — въздъхна капитанът. Мускулите на лицето му нервно потръпваха. — Ще поговоря с хората. Ей, ти! — и той насочи показалеца си към първата попаднала пред очите му жена. Жената се разколеба. — Ела, ела! — настоя капитанът. — Разкажи ми за онзи чуден човек, когото сте видели вчера.
Жената го премери с поглед.
— Беше при нас, прекрасен и добър.
— Какви на цвят бяха очите му?
— С цвета на слънцето, с цвета на морето, с цвета на нощта.
— Достатъчно! — капитанът плесна с ръце. — Виждаш ли, Мартин, пълни дивотии. Някой тарикат е завъртял главите им с красиви дрънканици…
— Бъдете така добър да престанете, сър! — неочаквано просъска Мартин.
— Какво? Ти какво си позволяваш! — от изненада капитанът отстъпи крачка назад.
— Чухте какво казах, сър. Аз обикнах тези хора и им вярвам. Вие, разбира се, сте свободен да имате мнение, но си го задръжте за себе си.