Всички се вглеждаха в небето, откъдето с грохот се спускаха две ракети. Едва не се разбиха при приземяването.
— Какво правят тези идиоти там! — капитанът скочи и хукна през димящата ливада. Шлюзът на ракетата на Бартън се отвори и от него се измъкнаха двама — едва успяха да ги подкрепят.
— Какво става? — капитанът се наведе над лежащия астронавт. Беше целият в рани и обгаряния, с охлузена кожа и синини по лицето. Когато подпухналите клепки се повдигнаха и устните се поразмърдаха, се разбра, че онзи е малко преди края. — Какво се е случило, казвай!
— Преди четиридесет и осем часа… в осемдесет и девети сектор на първата планета… от тамошната система… нашият кораб и корабът на Ешли налетяха на космическа буря — подутите устни едва отваряха място за думите. — Всички загинаха… Целият екипаж… Бартън също. Ешли също, преди час. Оцеляхме само трима.
— За пръв път ли кацате на тази планета?
Мълчание.
— Отговаряй!
— Да — прошепна умиращият. — Бартън загина преди два дни. Шест месеца не сме кацали никъде.
— Наистина ли?
— Наистина.
— И Бартън от два дни е мъртъв? Заклеваш ли се?
— Да, да.
Капитанът падна на колене до мъртвото тяло. Лицето му се изкриви от конвулсивна гримаса. Мартин чакаше. След това капитанът помоли да му помогнат да се изправи. Всички неволно се извърнаха към града.
— Значи…
— Ъхъ, точно това значи — отвърна Мартин.
— Значи никой не ни е изпреварил — прошепна капитанът.
— А онзи човек …
— Какво за онзи човек, капитане?
Но капитанът не чу въпроса, сякаш изобщо не беше на себе си. Сега пред тях стоеше един старец — бял като платно и оцъклен. С мъка направи крачка по тревата.
— Ела, Мартин. Подкрепи ме. Тъй, добре. Страхувам се да не падна. Трябва веднага да отидем в града. Не трябва да губим никакво време.
Вървяха срещу вятъра, а нозете им се преплитаха в дългата суха трева.
След два часа бяха в приемната на кметството. Хората идваха, разказваха и си отиваха. Хиляди хора. Капитанът стоеше като вдървен и с каменно лице. И в очите на всички имаше толкова топла светлина, че капитанът не можеше да скрие вълнението си — ръцете му непрекъснато трепереха.
Накрая се обърна към кмета:
— Но вие трябва да знаете неговия маршрут.
— Не, той не каза накъде отива.
— Сигурно на някоя от близките планети?
— Не знам.
— Трябва да знаеш!
— А няма ли го там? — кметът посочи тълпата.
Капитанът се огледа.
— Не.
— Тогава значи си е тръгнал.
— Тръгнал! — гласът на капитана премина в крясък. — Да, сбърках, страшно сбърках. И сега искам да поправя грешката си. Аз най-после се убедих, че най-невероятното събитие в историята все пак се е случило! Можех ли да си помисля, че съм попаднал точно на него — все пак шансът е едно на милиард! И прилетяхме значи на тази планета — една от милионите — и закъсняхме с един ден! Вие трябва да знаете накъде е тръгнал.
— Всеки стига до него по свой собствен път — кротко отговори кметът.
— Криете го — лицето на капитана се изкриви в злобна гримаса.
— Не.
— Но знаеш къде е той, нали! — и пръстите на капитана трескаво се впиха в кожения кобур.
— Не, не мога да ви кажа къде точно се намира.
— Я да говорим с добро — в дланта на капитана проблясна малък пистолет.
— Нищо не мога да ви кажа.
— Лъжеш!
Очите на кмета бяха пълни със съчувствие.
— Просто сте уморен. Зад гърба ви има дълъг път. А сте от тези хора, които прекалено дълго са живели без вяра. И сега изведнъж така неистово се устремихте към нея, че сам затваряте пътеката си натам.
— Накъде тръгна?! Знаете, той ви е казал!
Кметът поклати глава. Капитанът насочи пистолета, стреля веднъж, после втори път. Кметът се свлече, притиснал с ръка рамото си. Мартин се хвърли към него.
— Не мърдай! — сега дулото гледаше Мартин.
Притискайки раната, кметът огледа капитана от главата до петите.
— Прибери пистолета. Сам се погубваш. Никога не си вярвал, а сега започна да стреляш в хората само защото ти се струва, че вече повярва.
— Ще мина и без теб — просъска капитанът. — Закъснял съм само ден, ще продължа. Може на следващата планета да закъснея половин ден, на следващата — четвърт, после два часа, час, минута. Но в края на краищата ще го настигна, запомни го! — крещеше капитанът, наведен над лежащия кмет. — Да тръгваме, Мартин.
— Аз оставам.
— Глупак! Оставай, щом искаш, ние ще продължим.
Кметът се обърна към Мартин.
— Не се страхувай за мен, върви. Ще се погрижат за раната.
— Ей сегичка ще изтичам до ракетата.
Пресякоха града почти тичешком. За всяка крачка капитанът трябваше да концентрира до болка прословутата си желязна воля. Когато стигнаха, капитанът хлопна корпуса на кораба и се извърна към Мартин: