— Все още не, тъй като цял ден вървя след него, все едно съм му бавачка. Мисля да му сложа звънче.
Засмях се леко.
— Съмнявам се да го оцени.
— Не ме интересува. — Гняв се прокрадна в гласа му. — Ако хукне след Бет, няма да излезе нищо добро. Всички го знаем.
Без съмнение.
— Деймън, а ти…
— Какво?
Беше ми трудно да изразя мислите си с думи. Когато ги кажех, щяха да бъдат по-истински.
— Защо не са дошли за Доусън? Сигурно знаят, че е тук. Това би било първото място, където би отишъл след бягството си. И несъмнено ни наблюдават. — Посочих към къщата. — Защо не са дошли за него? За нас?
Деймън погледна към снежния човек и замълча в продължение на няколко удара на сърцето.
— Не знам. Е, имам своите предположения.
Преглътнах растящата в гърлото ми буца.
— Какви са те?
— Наистина ли искаш да ги чуеш? — Когато кимнах, той отново насочи поглед към снежния човек. — Мисля, че от министерството са били наясно с плана на Уил, знаели са, че той ще уреди освобождаването на Доусън. И са оставили събитията да се разиграят.
Поех си леко дъх, докато събирах сняг в шепата си.
— Това си мисля.
Обърна се към мен, очите му се скриваха зад миглите.
— Въпросът е защо.
— Това не вещае нищо добро. — Оставих снега да се изплъзне между пръстите ми. — Това е капан. Трябва да е капан.
— Ние ще сме готови — каза той след няколко секунди. — Не се тревожи. Кити.
— Не се тревожа. — Беше ужасяваща лъжа, но почувствах за редно да го кажа. — Трябва да останем с една стъпка пред тях.
— Вярно. — Деймън протегна дългите си крака. Долната част на дънките му вече беше по-тъмна. — Знаеш ли как успявахме да останем незасечени от хората?
— Като ги ядосвахте зверски и после се отчуждавахте от тях?
Накарах го да се усмихне.
— Ха-ха. Не. Преструвахме се. Непрекъснато се преструвахме, че не сме различни, че не се случва нищо странно.
— Не разбирам какво имаш предвид.
Той се отпусна по гръб, черната му коса се пръсна по белия сняг.
— Ако се преструваме, че не виждаме нищо съмнително в завръщането на Доусън и че не сме наясно с това, че знаят за способностите ни, може би ще си спечелим известно време, за да разберем повече за плана им.
Наблюдавах как ръцете му мърдат покрай тялото му.
— Мислиш ли, че ще допуснат неволна грешка?
— Не знам. Не бих заложил на това, но така поне бихме имали известно предимство. Това е най-доброто за момента.
Най-доброто не струваше особено.
Той се усмихна, сякаш животът му беше напълно безгрижен, и взе да плъзга ръце и крака из снега като чистачка на автомобил. Доста привлекателна гледка.
Засмях се, но звукът заседна в гърлото ми и пулсът на сърцето ми се ускори. Никога не бях смятала, че Деймън би обичал да се търкаля в снега. И поради някаква причина това събуди в мен топлина и нежност.
— Трябва да опиташ — убеждаваше ме той със затворени очи. — Наистина дава нов поглед към проблемите.
Съмнявах се, че би могло да ми даде нов поглед към каквото и да било, но легнах до него и последвах примера му.
— Потърсих информация за Дедал.
— Така ли? Какво откри?
Разказах му за мита и за подозренията си и той се ухили.
— Не би ме изненадало. Звучи доста егоцентрично.
— Ти ги разбираш тези неща — казах аз.
— Ха-ха, много смешно.
Подсмихнах се.
— Впрочем, защо това да ми дава нов поглед?
Той се изкикоти.
— Почакай още няколко мига.
Така и сторих. Когато той приключи и седна отново, протегна ръка към мен и ме издърпа към себе си. Изтупахме се един другиго от снега — Деймън се позабави повече от необходимото при някои определени участъци. След като приключихме, се обърнахме към снежните си отпечатъци.
Моят беше доста по-малък и не толкова равен. Неговият беше съвършен. Фукльо. Обгърнах тялото си с ръце.
— Все още чакам прозрението да ни навести.
— Няма да има прозрение. — Той постави тежката си ръка на рамото ми, приближи се и притисна бузата ми с целувка. Устните му бяха толкова, толкова топли. — Но все пак беше забавно, нали? А сега… — Той насочи поглед към снежния човек. — Нека да донаправим снежния ти човек. Не може да остане незавършен, не и след като аз съм тук.
Пулсът ми се ускори. Толкова често съм се питала дали Деймън може да чете мисли. Можеше да бъде адски точен, ако си го поставеше за цел. Облегнах глава на рамото му и се зачудих как се беше превърнал от феноменален грубиян в… в това момче, което все още ме вбесяваше, но освен това непрекъснато ме изненадваше и смайваше.