В това момче, в което бях лудо влюбена.
Четвърта глава
След като снегорините почистиха пътищата из града, Матю се свърза с фирма за ремонт на прозорци за нула време. Майсторите си тръгнаха броени минути преди да се върне мама. Тя изглеждаше така, сякаш беше яла, спала и спасявала животи в своята престилка на точки.
Обви ме с ръце и едва не ме събори на пода.
— Миличка, толкова ми липсваше!
Аз също я стиснах в здрава прегръдка.
— И ти на мен. Аз… — отдръпнах се от нея с влажни очи. Гледайки настрани, си прочистих гърлото. — Къпала ли си се въобще през последната седмица?
— Не.
Тя се опита да ме прегърне отново, но аз отскочих назад. Мама се засмя, ала аз забелязах как точно преди да закрачи към кухнята, по лицето й за момент мина тъга.
— Само се шегувам. В болницата има душове, скъпа. Чиста съм. Кълна се!
Последвах я и потръпнах, когато тя се насочи право към опустошения хладилник. Мама отвори вратата, отстъпи назад и погледна през рамо. Кичури руса коса стърчаха от кока й.
Старателно оформените й вежди се свъсиха и закачливото й малко носле се сбръчка.
— Кейти?
— Съжалявам. — Свих рамене. — Снегът беше затрупал пътищата. А аз бях гладна. Много гладна.
— Виждам. — Тя затвори вратата. — Няма проблем, по-късно ще ида до магазина. Пътищата вече стават. — За момент спря и почеса веждата си. — Изглежда ще ти трябва кола със зимни гуми, за да слезеш до града, но аз принципно бих могла да те закарам.
Това означаваше, че от понеделник щях да ходя на училище. Уф.
— Ще пътувам с теб.
— Би ми било приятно, скъпа. Само обещай, че няма да оставяш неща в багажника и после да ме хокаш, когато ги разкарам.
Изгледах я невъзмутимо.
— Не съм на две.
Дръзката й усмивка беше прекъсната от прозявка.
— Почти нямах свободен миг. Повечето сестри не можеха да дойдат. Аз обслужвах спешното отделение, родилното и любимото ми — тя взе бутилка вода. — Инфекциозното.
— Това е кошмарно.
Вървях по петите й, тъй като чувствах остра нужда от нея.
— Нямаш си идея. — Тя отпи и се спря пред стълбището. — Върху мен пикаха, кървяха и повръщаха. Понякога в този ред, понякога — не.
— Иии — възкликнах.
Мислено си направих бележка: в списъка „Кариери, към които никога няма да се насоча“, професията на медицинска сестра вече се нареждаше до работата в училищната администрация.
— О! — Тя закрачи по стълбите, после се обърна по средата на пътя и леко се заклати на ръба на стъпалото. Божичко. — Да ти кажа, преди да забравя — от другата седмица си променям смените. Вместо да работя в Грант през уикенда, ще бъда в Уинчестър. Ще бъда по-заета в града и ще имам повече работа през уикендите, вместо да седя на смени тук. Пък и Уил също работи през уикендите, така че ще го съчетаем.
Това значеше, че ще отсъства по-дълго. Какво? Сърцето ми заби и се почувствах така, сякаш пропадах с бясна скорост надолу.
— Какво каза?
Мама се намръщи.
— Скъпа, гласът ти… Наистина искам да ти погледна гърлото, става ли? Или да помолим Уил да го прегледа. Убедена съм, че няма да възрази.
Замръзнах.
— Ти… чувала ли си се с Уил?
— Да, говорихме няколко пъти, обади ми се от онази медицинска конференция. — Тя се усмихна бавно. — Наред ли е всичко?
Не. Въобще не беше наред.
— Хайде — каза тя, — ела горе, ще си извадя инструментите да ти прегледам гърлото.
— Кога… кога говори с Уил?
По красивото лице на майка ми се изписа объркване.
— Преди няколко дни. Скъпа, гласът ти…
— Нищо ми няма на гласа!
Естествено, гласът ми секна по средата на изречението и мама ме зяпна така, сякаш й бях казала, че обмислям да я направя баба. Това беше шансът ми да й кажа истината.
Приближих се с едно стъпало към нея и спрях. Всички думи се оплетоха някъде между гласните ми струни и устните. Не бях поискала от никого разрешение да разкажа истината на майка си, дори не ги бях предупредила, че може да го направя. Пък и щеше ли да ми повярва тя? А и най-лошото… мама обичаше Уил. Знаех, че е така.