Макар стомахът ми да се сплиташе на едри възли, аз се насилих да притъпя паниката в гласа си:
— Кога ще се върне Уил?
Тя ме изгледа внимателно, устните й се свиха в тънка линия.
— Няма да е близката седмица, но Кейти… Сигурна ли си, че това щеше да кажеш?
Наистина ли щеше да се върне? И ако си говореше с мама, това означаваше ли, че мутацията му е била успешна и сега аз и Деймън сме свързани с него? Или пък се е провалила?
Трябваше да поговоря с Деймън. Веднага.
Устата ми беше толкова суха, че не можех да преглътна.
— Да. Съжалявам, трябва да изляза…
— Къде ще излизаш? — попита тя.
— Да видя Деймън.
Слязох надолу, отправяйки се към ботушите си.
— Кейти. — Тя изчака да спра. — Уил ми каза.
Вените ми се изопнаха, докато се обръщах бавно към нея.
— Какво ти каза?
— Каза ми за теб и Деймън — че двамата сте решили да започнете да излизате. — Тя замълча за момент и придоби типично майчинско изражение. Физиономията й казваше: „Много съм разочарована от теб“. — Уил каза, че си му го споменала. И, скъпа, ще ми се да беше поговорила първо с мен. Да разбера от някой друг за гаджето на дъщеря си, не е начинът, по който бих искала да научавам такива неща.
Ченето ми провисна до пода.
Тя каза още нещо и аз май кимнах. Би могла да ми обяснява, че Тор и Локи се изправят в епична битка един срещу друг на улицата пред къщата. Не я слушах. Какво планираше Уил?
Когато майка ми най-после се отказа от опитите си да продължи разговора с мен, аз нахлузих ботушите и се затътрих към къщата на Деймън. Докато вратата се отваряше, вече чувствах, че не Деймън стои зад нея. Не бях усетила странната извънземна връзка, приятната топлина по шията си, която винаги чувствах в негово присъствие.
Но не очаквах морскосините очи на Андрю.
— Ти? — попита той и в тона му се прокрадна презрение.
Примигнах.
— Аз?
Той скръсти ръце.
— Да, ти. Кейти — нашият малък хибрид между човек и извънземно.
— Ъ-ъ-ъ, добре. Трябва да поговоря с Деймън. — Отправих се към стълбите, но той мигновено застана на пътя ми. — Андрю.
— Деймън не е тук.
В усмивката му нямаше и намек за топлина.
Скръстих ръце, отказвайки да се предам. Андрю никога не ме беше харесвал. Всъщност не смятах, че изобщо харесва хора. Или кученца. Или бекон.
— И къде е?
Андрю излезе и затвори вратата след себе си. Беше толкова близо, че връхчетата на ботушите му докосваха моите.
— Изхвърча нанякъде тази сутрин. Предполагам, че е поел след лунатика.
Заля ме ярост.
— Нищо му няма на Доусън.
— Тъй ли? — Андрю вдигна вежда. — Струва ми се, че казва около три смислени изречения на ден. И толкова.
Ръцете ми се стегнаха в юмруци. Лек бриз се промуши в косите ми и размърда кичурите около раменете ми. Толкова много исках да го ударя.
— Той е преминал през, бог знае какво. Прояви малко състрадание, задник такъв. Все едно, не знам защо въобще говоря с теб. Къде е Ди?
Самодоволната усмивка изчезна от лицето му, заменена от хладна омраза.
— Ди е тук.
Изчаках за още подробности.
— Да, досетих се.
Тъй като не последва отговор, бях на крачка от това да му покажа на какво е способен малкият хибрид между човек и извънземно.
— Ти защо си тук? — попитах го.
— Защото съм поканен. — Той се наведе към мен, достатъчно близо, за да ме целуне, и аз нямаше как да не се отдръпна назад. — А ти не си.
Ох. Добре де, от това заболя. Преди да го проумея, гърбът ми се докосна до парапета и се оказах в капан. Нямаше накъде да се дръпна, а Андрю не помръдваше. Усещах Изворът — чистата енергия на луксианците. Натрупваше се в мен, потрепваше по кожата ми като електричество.
Можех да принудя Андрю да се отмести.
Андрю сигурно беше забелязал нещо в очите ми, тъй като се ухили презрително:
— Дори не си помисляй да използваш тази гадост срещу мен. Нападнеш ли ме, ще отвърна. И няма да имам никакви угризения, че съм го сторил.
Исках да го нападна. Да удържа импулса на тялото си, беше най-трудното нещо на света. Човешката ми страна и другата ми страна — каквато и да беше тя — искаха да посегна към силата и да я използвам по предназначение. Сякаш неупотребяван мускул се свиваше. Спомних си замайващия приток на сила и усещането за освобождаване след него.