Част от мен — мъничка, незначителна частичка от мен — искаше да го направя и това ме изплаши до смърт.
Андрю имаше късмет, тъй като страхът пропъди бурята от тялото ми.
— Защо ме мразиш? — попитах.
Андрю изви глава настрани.
— Ситуацията е същата като с Бет. Всичко беше наред, преди тя да се появи. Изгубихме Доусън и ти знаеш дяволски добре, че все още не сме си го върнали, не напълно. И сега същото се случва с Деймън, но този път изгубихме и Адам в цялата неразбория. Той е мъртъв.
За първи път открих в очите му нещо различно от самодоволно презрение. Болка. Страдание от онзи тип, който ми беше ужасно познат. Същият разбит, безнадежден вид, който бях имала самата аз, след като татко почина от рак.
— Той няма да е единственият, когото ще загубим — продължи Андрю с пресипнал глас. — И ти го съзнаваш. Но пука ли ти? Не. В крайна сметка, хората са най-себичната форма на живот. Не се преструвай, че си различна. Ако беше, щеше да стоиш далеч от Ди още от самото начало. Нямаше да те нападнат и нямаше да се наложи Деймън да те лекува. Нищо от станалото нямаше да се случи. Вината е твоя. Всичко е заради теб.
Остатъкът от деня премина зле. Чудех се какво ли толкова е направил Доусън, та се е наложило Деймън да тръгне след него, и се боях, че от министерството скоро ще арестуват всички ни. Освен това се питах какво ни крои Уил. А след разговора с Андрю просто чувствах нужда да се свия под одеялото.
И в продължение на час правех точно това. Но самосъжалението ми винаги беше ограничено във времето, тъй като рано или късно започвах да се дразня на себе си.
Проясних мислите си, отворих си лаптопа и започнах да пиша ревюта. Тъй като бях вързана вкъщи заради снега, а Деймън беше зает с Доусън, бях успяла да прочета четири книги. Не беше най-доброто ми постижение, но все пак си беше похвално, като се има предвид, че напоследък доста кръшках от ревютата.
Винаги ми е било приятно да пиша ревю на книга, която ми е допаднала. Затова се отдадох на заниманието и намерих странни картинки, с които да илюстрирам възхитата си. Най-много обичах тези с котки и лами. И Дин Уинчестър. Когато натиснах „Публикувай поста“, се усмихнах.
Приключих с първото, оставаха още три.
През остатъка от деня бълвах ревюта, след което реших да разгледам страниците на някои от любимите си блогъри. Един от блоговете имаше великолепна заглавна картинка, за която бих извършила ужасни неща. Никога не съм била особено надарена по отношение на уеб дизайна и може би затова фоновото изображение на блога ми далеч не беше звездно.
След едно отскачане до магазина с майка ми и вечеря бях готова да започна своя лов за Деймън, когато усетих топло жегване в задната част на шията си.
Изстрелях се от кухнята и едва не прегазих изненаданата си майка. Рязко дръпнах вратата в секундата, в която Деймън почука, и буквално се хвърлих в не съвсем разтворените му обятия.
Неподготвен за атаката ми, той се отдръпна с крачка назад. Но след това се засмя над главата ми и обви ръце около мен. Аз го задържах и сграбчих раменете му дяволски здраво. Бяхме притиснати толкова силно един в друг, че усетих как пулсът на сърцето му се ускори и настигна моя.
— Котенце — измъмри той, — знаеш колко много обичам да ме поздравяваш по този начин.
Главата му потъна между врата и раменете, които носеха аромата на мъж и подправки, и аз смотолевих нещо неразбираемо.
Деймън ме подръпна, за да се изправя.
— Притесняваше се, нали?
— Аха.
Тогава си спомних, че се бях притеснявала през целия скапан ден. Измъкнах се от прегръдката му и го ударих по гърдите. Много, много силно.
— Ох! — ухили се той, сякаш бях потупала рамото му. — Това пък за какво беше?
Скръстих ръце и се опитах да говоря тихо:
— Чувал ли си някога за мобилни телефони?
Повдигна вежда.
— О, да, това е един малък предмет, който има всякакви готини екстри…
— Тогава защо не взе своя днес? — прекъснах го аз.
Той се наведе, а докато говореше, устните му галеха бузите ми, от което настръхнах. Не беше честно.
— Когато по цял ден преминавам от една форма в друга, унищожавам цялата електроника наоколо.
Ох. Е. добре, не се бях замисляла за това.
— Все пак трябваше да се свържеш с мен. Помислих си…
— Какво си помисли?