Изгледах го с очи, които казваха: „Наистина ли трябва да обяснявам“.
Блясъкът в погледа му угасна. Той докосна бузите ми с длани, доближи устните си към моите и ме целуна нежно. Когато заговори, гласът му беше тих.
— Котенце, нищо няма да ми се случи. Аз съм последният човек, за когото трябва да се безпокоиш.
Затворих очи и вдишах топлината му.
— Ето това е най-глупавото нещо, което някога си казвал.
— Сериозно? Аз съм казвал доста глупости.
— Знам. Така че се замисли над думите ми. — Поех си дъх. — Не искам да съм от онези обсебени гаджета, но просто… ситуацията при нас е по-специална.
Настъпи тишина, после устните му се разтегнаха в усмивка.
— Права си.
Адът замръзна. Свинете полетяха.
— Я пак?
— Права си. Трябваше да ти се обадя по някое време. Съжалявам.
Светът беше плосък. Не знаех какво да кажа. Според Деймън той беше прав в 99% от случаите. Еха.
— Безмълвна си — подсмихна се той. — Харесва ми. Също така харесвам, като раздаваш юмруци. Ще ме удариш ли пак?
Засмях се.
— Ти си…
Вратата зад мен се отвори. Мама прочисти гърлото си и каза:
— Не знам защо толкова обичате да стоите на верандата, но влезте, моля ви. Навън е кучи студ.
Бузите ми станаха сатанински червени и нямаше как да спра Деймън. Той ме пусна, примъкна се вътре и веднага започна да омайва майка ми, докато тя не се превърна в лигав пудел още в средата на фоайето.
Обожавал новата й прическа. Подстригвала ли се е? Май косата й наистина изглеждаше различно. Сякаш я беше измила или нещо такова. Деймън похвали диамантените й обици. Килимчето пред стълбището било много хубаво. И тази остатъчна миризма от мистериозната вечеря — тъй като така и не бях разбрала с какво ме беше нахранила — ухаела божествено. Той се възхищавал от работата на медицинските сестри по света… В този момент вече нямаше как да не въртя очи през минута.
Деймън беше смехотворен.
Сграбчих ръката му и го задърпах към стълбите:
— Добре, това беше приятно, но…
Мама скръсти ръце.
— Кейти, какво ти казах относно спалнята?
А тъкмо си бях помислила, че лицето ми не може да стане по-червено.
— Мамо…
Подръпнах ръката на Деймън. Той не помръдна.
Нейното изражение остана същото.
Въздъхнах.
— Мамо, нали не мислиш, че ще правим секс, докато си вкъщи?
— Е, скъпа, хубаво е да знам, че правите секс само като ме няма.
Деймън се изкашля, за да скрие усмивката си.
— Не можем да останем…
Стрелнах го с убийствен поглед и успях да го накарам да се качи с едно стъпало.
— Мамооо…
Последва мрънкане.
Тя най-сетне омекна.
— Оставете вратата отворена.
Засиях.
— Мерси!
После се завъртях и замъкнах Деймън в стаята си, преди майка ми да е станала най-голямата му фенка. Като го дръпнах настрани, извърнах глава към него:
— Ужасен си.
— А ти си непослушна — отвърна с усмивка той. — Тя не каза ли да оставим вратата отворена?
— Отворена е. — Посочих с жест зад мен. — Леко е открехната. Отворена е.
— Подробности — каза той, седна на леглото и протегна ръка, погалвайки ме с пръсти.
Лукавият блясък подсили зеления оттенък в очите му.
— Хайде, коте, приближи се…
Не поддадох.
— Не те доведох тук, за да поощрявам в пускането в животински страсти.
— Язък.
Той отпусна ръка в скута си.
Насилих се да не се засмивам, защото това само би го поощрило, и преминах направо към проблема.
— Трябва да поговорим. — Доближих се до леглото и продължих с тих глас. — Уил е говорил с мама.
Той присви очи.
— Детайли.
Седнах до него и притиснах крака към гърдите си. Докато му разказвах наученото от мама, мускулите в долната част на лицето му затуптяха като сърце. Новината не беше хубава и нямаше начин да разберем дали мутацията се е оказала трайна, нито какви са бъдещите планове на Уил, без да го попитаме лично. Да бе.
— Не може да се върне — казах аз, докато разтривах слепоочията си, които изглежда туптяха в синхрон с челюстта на Деймън. — Ако мутацията се е оказала нетрайна, той би трябвало да осъзнава, че ти ще го убиеш. А ако е трайна…
— Той ще има преимущество — довърши Деймън.