Отпуснах се по гръб.
— Божичко, това е истинска каша. Каша с епични размери. — Каквото и да направехме, бяхме обречени. — Ако се върне, не мога да позволя да се доближи до мама. Ще трябва да й кажа истината.
Деймън мълчеше и се въртеше, докато накрая не застана с лице към таблата на леглото.
— Не искам да й казваш.
Намръщих се и извих глава, срещайки погледа му.
— Трябва да й кажа. Тя е в опасност.
— В опасност е, ако й кажеш. — Той скръсти ръце. — Разбирам защо искаш да го направиш, но ако тя разбере истината, я грози опасност.
Донякъде разбирах логиката му. Всеки човек, който знае истината, беше в опасност.
— Но да го скрием от нея, би било по-лошо, Деймън. — Седнах и се завъртях към него, заставайки на колене. — Уил е психар. Ами ако се върне и продължи започнатото? — Усетих в гърлото си гнет. — Не мога да го позволя.
Деймън прокара ръка през косата си и движението обтегна тънкия плат на дългия ръкав на блузата му по бицепса. Издиша шумно и продължително.
— Първо трябва да разберем дали Уил наистина има намерение да се върне в града.
Бодна ме раздразнение.
— И как предлагаш да стане това?
— Още не съм го измислил. — Деймън се усмихна леко за миг. — Но ще го направя.
Изпънах гръб, обезсърчена. Логически погледнато, имахме време. Не неограничено — няколко дни или най-много седмица, ако се окажехме късметлии, но все пак имахме време. Просто не исках да държа мама в неведение.
— Ти какво прави цял ден? Преследва Доусън? — попитах аз, с което изоставих за момента предишната тема. Той кимна и аз изпитах състрадание. — Какво правеше той?
— Просто се скиташе наоколо, но се опитваше да се отърве от мен. Знаех, че иска да се върне в онази сграда с офисите. И ако не го следях, щеше вече да го е направил. Единствената причина да съм спокоен в момента е, че го оставих с Ди, която го е притиснала вкъщи. — Той замълча и погледна настрани. Раменете му се напрегнаха, сякаш върху тях беше поставен ужасяващ товар. — Доусън… няма да се набута при тях отново.
Пета глава
Бройте ме за изненадана от това, че Деймън се появи в ранната неделна вечер у нас и предложи да излезем. В смисъл, да обикаляме заснежените улици и да вършим нормални неща. Среща. Сякаш можехме да си позволим подобно нещо. И нямаше как да не си спомня какво ми беше казал онзи път, когато се намирах в леглото му и бях готова да му се отдам.
Каза, че иска да съгради връзката ни по правилния начин. Срещи. Филми.
Ди беше поела задълженията по надзираването на Доусън и Деймън се чувстваше достатъчно спокоен да я остави с него.
Изрових чифт тъмни дънкови панталони и червено поло. Позабавих се няколко минути с гримирането и се понесох надолу по стълбите. Отне ми половин час да измъкна Деймън от майка ми.
Може би не трябваше да се притеснявам за нея и Уил. Може би трябваше да се притеснявам за нея и Деймън. Пума.
След като се разположихме в уютната обстановка на Доли — неговия джип, — той включи отоплението и ми се ухили.
— Така. Има някои правила относно срещата ни.
Вдигнах вежди.
— Нима?
— Аха, — запали Доли и заизлиза от алеята, като внимаваше да не засегне малките заледени участъци. — Първото правило е, че не говорим за нищо, свързано с министерството.
— Добре.
Прехапах устни.
Той погледна към мен, сякаш знаеше, че се опитвах да скрия влюбената си усмивка.
— Второто правило е, че не говорим за Доусън или Уил. И третото правило е, че ще се съсредоточим върху това колко съм готин.
Добре. Не мога да скрия усмивката си. Сега тя е от ухо до ухо.
— Мисля, че мога да понеса тези правила.
— Надявам се, тъй като има наказание за нарушаване на правилата.
— И какво ще е това наказание?
Той се изкикоти.
— Най-вероятно наказание, което ще ти хареса.
По бузите и във вените ми се разгоря топлина. Реших да не отговарям на твърдението му. Вместо това се протегнах към радиото в същия миг, в който го стори и Деймън. Пръстите ни се допряха и по ръката ми се понесе електричество, което достигна до плътта му. Отдръпнах се, той отново се засмя, но този път прозвуча дрезгаво и накара уютния джип да изглежда твърде малък.
Деймън избра рок станция, но остави звука тих. Пътуването към града беше безсъбитийно, но забавно… защото не се случи нищо ненормално. Той избра един италиански ресторант и ни настаниха на малка маса, осветена от трептящи свещи. Огледах се наоколо. На никоя от другите маси нямаше свещи. Всички те бяха покрити с евтини червено-бели покривчици.