Но нашата дървена маса беше гола, като изключим свещите и две винени чаши, пълни с вода. Дори салфетките изглеждаха сякаш са от истински лен.
Докато ни настаняваха, обмислих всички възможности и сърцето ми подскочи.
— Ти ли…
Той се облегна с лакът на масата и се наведе напред. Бледи сенки танцуваха по лицето му, откроявайки сводовете на скулите и извивките на устните му.
— Аз ли какво?
— Организира всичко това? — посочих с ръка свещите.
Деймън сви рамене.
— Може би…
Прибрах косата си назад с усмивка.
— Благодаря ти. Много е…
— Готино?
Засмях се.
— Романтично. Много е романтично. Но и готино.
— Щом мислиш, че е готино, значи си заслужава.
Той погледна към сервитьорката, която тъкмо се приближаваше към масата. На картичката й пишеше „Ронда“.
Когато се обърна да вземе поръчката на Деймън, очите й се изцъклиха — вече разбирах, че това е често срещан страничен ефект от излизането с господин Готин.
— А за теб, миличка?
— Спагети с месо и сос — казах аз, затворих менюто и й го подадох.
Ронда надникна към Деймън и по мое мнение — въздъхна.
— Ей сега ще ви донеса хлебчетата.
Когато останахме сами, се усмихнах към него.
— Струва ми се, че ще получим няколко допълнителни кюфтета.
Той се засмя.
— И аз ставам за някои работи.
— Ставаш за много работи.
В мига, в който го произнесох, се изчервих. Еха. Това можеше да се възприеме по толкова различни начини.
За моя изненада, Деймън не му обърна внимание и започна да ме задиря за книга, която беше видял в спалнята ми. Беше любовен роман. На корицата стоеше типичният алфа-мъжкар с могъщи гърди и добре оформени плочки. Когато донесоха купчината хлебчета, аз почти го бях убедила, че би бил подходящ манекен за подобни корици.
— Не нося кожени панталони — заяви той и отхапа от великолепието с масло и чесън.
Направо срамота.
— И все пак. Имаш визията.
Той завъртя очи.
— Харесваш ме заради тялото ми. Признай си го.
— Ами, да…
Миглите му се вдигнаха и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.
— Все едно съм някакво бонбонче…
Избухнах в смях. Но тогава той ми зададе неочакван въпрос:
— Какви са плановете ти за колежа?
Примигнах. Колеж? Облегнах се назад и погледът ми помръкна.
— Нямам представа. Пък и не е възможно да посещавам колеж, освен ако край него няма тонове кварц…
— Току-що наруши едно от правилата — напомни ми той и устните му се разтегнаха в полуусмивка.
Извъртях очи.
— Ами ти? Мислиш ли за колеж?
Той сви рамене.
— Все още не съм решил.
— Не ти остава много време — казах аз.
Прозвучах като Кариса, която обичаше да ми го напомня при всеки наш разговор.
— Всъщност и на двамата не ни остава много време, освен ако не кандидатстваме за по-късен прием.
— Добре де. Забравяме правилата за момент. Как бихме могли да го направим? С онлайн курсове? — Той отново сви рамене и на мен ми се прииска да го набода с вилица в окото. — Освен ако не ти е известен някой колеж с… подходяща околна среда.
Ястията ни пристигнаха и прекъснахме разговора, докато сервитьорката стържеше сирене над чинията на Деймън. Накрая предложи и на мен. След като тя се отдръпна от масата, аз се нахвърлих на Деймън:
— Е?
С нож и вилица в ръка той изряза от лазанята си парче с размер на камион.
— Флатайрънс.
— Моля?
— Флатайрънс е планина до град Боулдър в Колорадо. — Той наряза порцията си на мънички хапки. Деймън имаше много изискани обноски на маса, а аз просто разравях спагетите в чинията си. — Изобилства от кварцит. Материалът не се забелязва особено лесно, но е там, под няколко метра седимент.
— Добре. — Опитах да се храня по по-изящен начин. — Какво общо има това?
Надникна към мен зад тъмните си мигли.
— Колорадският университет е на около две мили от Флатайрънс.
— Ууу — сдъвках бавно и апетитът ми внезапно изчезна. — Там… там ли искаш да учиш?