Выбрать главу

Но нашата дървена маса беше гола, като изключим свещите и две винени чаши, пълни с вода. Дори салфетките изглеждаха сякаш са от истински лен.

Докато ни настаняваха, обмислих всички възможности и сърцето ми подскочи.

— Ти ли…

Той се облегна с лакът на масата и се наведе напред. Бледи сенки танцуваха по лицето му, откроявайки сводовете на скулите и извивките на устните му.

— Аз ли какво?

— Организира всичко това? — посочих с ръка свещите.

Деймън сви рамене.

— Може би…

Прибрах косата си назад с усмивка.

— Благодаря ти. Много е…

— Готино?

Засмях се.

— Романтично. Много е романтично. Но и готино.

— Щом мислиш, че е готино, значи си заслужава.

Той погледна към сервитьорката, която тъкмо се приближаваше към масата. На картичката й пишеше „Ронда“.

Когато се обърна да вземе поръчката на Деймън, очите й се изцъклиха — вече разбирах, че това е често срещан страничен ефект от излизането с господин Готин.

— А за теб, миличка?

— Спагети с месо и сос — казах аз, затворих менюто и й го подадох.

Ронда надникна към Деймън и по мое мнение — въздъхна.

— Ей сега ще ви донеса хлебчетата.

Когато останахме сами, се усмихнах към него.

— Струва ми се, че ще получим няколко допълнителни кюфтета.

Той се засмя.

— И аз ставам за някои работи.

— Ставаш за много работи.

В мига, в който го произнесох, се изчервих. Еха. Това можеше да се възприеме по толкова различни начини.

За моя изненада, Деймън не му обърна внимание и започна да ме задиря за книга, която беше видял в спалнята ми. Беше любовен роман. На корицата стоеше типичният алфа-мъжкар с могъщи гърди и добре оформени плочки. Когато донесоха купчината хлебчета, аз почти го бях убедила, че би бил подходящ манекен за подобни корици.

— Не нося кожени панталони — заяви той и отхапа от великолепието с масло и чесън.

Направо срамота.

— И все пак. Имаш визията.

Той завъртя очи.

— Харесваш ме заради тялото ми. Признай си го.

— Ами, да…

Миглите му се вдигнаха и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.

— Все едно съм някакво бонбонче…

Избухнах в смях. Но тогава той ми зададе неочакван въпрос:

— Какви са плановете ти за колежа?

Примигнах. Колеж? Облегнах се назад и погледът ми помръкна.

— Нямам представа. Пък и не е възможно да посещавам колеж, освен ако край него няма тонове кварц…

— Току-що наруши едно от правилата — напомни ми той и устните му се разтегнаха в полуусмивка.

Извъртях очи.

— Ами ти? Мислиш ли за колеж?

Той сви рамене.

— Все още не съм решил.

— Не ти остава много време — казах аз.

Прозвучах като Кариса, която обичаше да ми го напомня при всеки наш разговор.

— Всъщност и на двамата не ни остава много време, освен ако не кандидатстваме за по-късен прием.

— Добре де. Забравяме правилата за момент. Как бихме могли да го направим? С онлайн курсове? — Той отново сви рамене и на мен ми се прииска да го набода с вилица в окото. — Освен ако не ти е известен някой колеж с… подходяща околна среда.

Ястията ни пристигнаха и прекъснахме разговора, докато сервитьорката стържеше сирене над чинията на Деймън. Накрая предложи и на мен. След като тя се отдръпна от масата, аз се нахвърлих на Деймън:

— Е?

С нож и вилица в ръка той изряза от лазанята си парче с размер на камион.

— Флатайрънс.

— Моля?

— Флатайрънс е планина до град Боулдър в Колорадо. — Той наряза порцията си на мънички хапки. Деймън имаше много изискани обноски на маса, а аз просто разравях спагетите в чинията си. — Изобилства от кварцит. Материалът не се забелязва особено лесно, но е там, под няколко метра седимент.

— Добре. — Опитах да се храня по по-изящен начин. — Какво общо има това?

Надникна към мен зад тъмните си мигли.

— Колорадският университет е на около две мили от Флатайрънс.

— Ууу — сдъвках бавно и апетитът ми внезапно изчезна. — Там… там ли искаш да учиш?