— Бет имаше подобни белези, когато я виждах — промълви тихо Доусън и отдръпна ръката си. — Тя винаги успяваше да им се измъкне, но те винаги я хващаха отново, затова белезите й никога не избледняваха. Но обикновено бяха около врата й.
Повдигаше ми се и преглътнах. Около врата? Не бих могла…
— Ти… често ли виждаше Бет?
Знаех, че са им позволили поне едно свиждане, докато са били заключени в затворите на министерството.
— Не знам. Времето се размиваше. В началото отброявах дните чрез хората, които ми водеха. Аз ги лекувах и ако те… оцелееха, можех да преброя дните, преди всичко да се съсипе необратимо. Четири дни. — Той отново се загледа през прозореца. Макар завесите да бяха дръпнати, единственото, което виждах от нощното небе, бяха заснежени клони. — Ядосваха се, когато всичко се съсипеше.
Можех да си представя. Министерството, или Дедал — предполагаема група в министерството — се опитваше да използва луксианци, за да създаде нов вид хора. Понякога се получаваше. Понякога не.
Наблюдавах Доусън и се опитвах да си спомня това, което Деймън и Ди ми бяха разказвали за него. Доусън винаги е бил добрият брат — вежлив, забавен и чаровен, мъжки еквивалент на Ди и съвсем различен от брат си.
Но Доусън, който седеше пред мен, беше друг — сдържан и мрачен. Освен че не говореше с брат си, изобщо не беше казал на никого и дума за това, което му бяха причинили. Матю, неофициалният им настойник, беше решил, че е най-добре да не го притискат.
Доусън не беше казал на никого дори как е успял да избяга. Предполагах, че доктор Майкълс — този лъжлив плъх — ни е пратил уж по следите на Доусън само за да успее да се измъкне и че едва после е „освободил“ Доусън. Единствено това звучеше смислено.
Другото ми предположение беше много, много по-мрачно и по-нерадостно.
Доусън погледна ръцете си.
— Деймън… и той те обича?
Това ме върна към настоящия момент и аз примигнах.
— Да. Така мисля.
— Казвал ли ти го е?
Не с тези думи.
— Не го е казвал буквално. Но мисля, че ме обича.
— Трябва да ти казва всеки ден. — Доусън отпусна глава назад и затвори очи. — От толкова дълго не съм виждал сняг — промълви с копнеж той.
Погледнах през прозореца, докато се прозявах. Североизточните бури, които метеоролозите предсказаха, бяха достигнали до това малко късче от света и сега окръг Грант беше под тяхно владичество. Училището беше затворено от понеделник, а снощи по новините казаха, че до края на седмицата ще разкопават снега. Снежната буря не би могла да дойде в по-добър момент. Сега имахме цяла седмица да решим какво да правим с Доусън.
Той не можеше просто да изникне наново в училище.
— Никога преди не съм виждала такъв сняг — казах аз.
Бях израснала в северната част на Флорида и бях виждала няколко зловещи ледени бури, но не и такъв пухкав бял сняг.
На устните му се появи плаха и тъжна усмивка.
— Ще бъде много красиво, когато изгрее слънцето. Ще видиш.
Без съмнение. Всичко щеше да е потънало в белота.
Доусън внезапно подскочи и се озова на другия край на стаята. След миг усетих топло пощипване около врата си и пулсът ми се ускори. Той погледна навън.
— Брат ми идва.
След не повече от десет секунди Деймън стоеше на прага на спалнята ми. Косата му беше разрошена от съня, долнището на пижамата му беше смачкано. Нямаше тениска. Навън беше натрупал близо метър сняг, а той продължаваше да ходи полугол.
Щях да завъртя очи, но просто не можех да откъсна поглед от гърдите му… и корема му. Наистина трябваше да носи тениски по-често.
Погледът на Деймън се премести от брат му на мен, после обратно към брат му.
— Да няма пижамено парти? Защо не съм поканен?
Брат му се промъкна мълчаливо край него и изчезна надолу по коридора. След няколко секунди чух как външната врата се затваря.
— Добре — въздъхна Деймън. — Ето такъв е животът ми през последните няколко дни.
Сърцето ми се сви от мъка.
— Съжалявам.
Той запристъпва из стаята с извита настрани глава.
— Искам ли въобще да знам защо брат ми беше в спалнята ти?