— Хората го мислят за мъртъв — каза Деймън.
— Убедена съм, че много бегълци из страната са погрешно смятани за мъртви — аргументирах се аз.
Доусън изглежда го обмисляше.
— Какво ще им кажа за Бет?
— Това е добър въпрос. — В гласа на Деймън се таеше предизвикателство.
Спрях да дъвча нокътя си.
— Че и двамата сте избягали, но в крайна сметка ти си решил да се върнеш вкъщи, а тя — не.
Доусън се наведе напред и отпусна брадичка върху дланите си.
— По-добре това, отколкото да седя безцелно и да се тормозя с мисли.
Точно така. Иначе би се побъркал.
— Ще трябва да се запише, за да посещава часовете — каза Деймън, докато пръстите му потупваха кормилото. — Ще поговоря с Матю и ще видим как ще го уредим.
Облегнах се назад и се усмихнах, развълнувана, че Деймън най-сетне ме подкрепя. Кризата беше предотвратена. Ако само можех да се справя така лесно и с всичко друго…
Ди чакаше на верандата, когато паркирахме на алеята. Андрю седеше на пост до нея. Доусън слезе от задната седалка и се приближи до сестра си. Размениха няколко думи, но твърде тихо, за да ги чуя, и после се прегърнаха.
Това беше удивителна любов. Различна от тази, която бяха споделяли родителите ми, но все пак силна и непоклатима. Несъкрушима въпреки ужасиите, които си причиняваха един на друг.
— Мисля, че ти казах да се прибереш вкъщи.
Не бях осъзнала, че на устните ми има усмивка, докато тя не посърна при звука на гласа на Деймън. Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива. Да, ето ги обещаните по-рано проблеми.
— Трябваше да помогна.
Той погледна през прозореца.
— Какво щеше да направиш, ако не беше попаднала на Доусън, а ме беше открила в разгара на битка с хората от министерството или както там се казваше оная група?
— Дедал — казах аз. — Дори да бяха те, пак щях да помогна.
— Да, точно оттам идва проблемът.
Той слезе от джипа и аз останах зяпнала.
Поех объркано въздух и излязох от колата. Той се беше облегнал на бронята със скръстени пред гърдите ръце. Не ме погледна, когато станах до него.
— Ядосан си, защото се тревожиш за мен, но аз не възнамерявам да бъда момичето, което стои вкъщи и чака героят да изтреби всички злодеи.
— Това не е книга — сопна са той.
— Очевидно…
— Не. Не ме разбираш. — Обърна се към мен побеснял. — Това не е някаква свръхестествена фантазийка или каквито там глупости четеш. Няма предварителен сюжет и не е известно как ще се развият нещата. Враговете не са явни. Нищо не ни гарантира щастлив край и ти… — той сведе глава, за да бъдат очите ни на едно ниво. — Ти не си супер героиня, без значение какво правиш, по дяволите.
Еха. Явно наистина е следял блога ми. Но не това беше важното.
— Знам, че това не е роман, Деймън. Не съм глупава.
— Не си ли? — Той се изсмя невесело. — Защото ако беше умна, нямаше да хукнеш след мен.
— Същото може да се каже и за теб! — Гневът ми вече се изравняваше с неговия. — Ти побягна след Доусън, без да знаеш на какво може да налетиш!
— Без майтап. Но аз контролирам Извора без проблем. Знам на какво съм способен. А ти — не.
— Знам на какво съм способна!
— Така ли? — попита той. Върховете на скулите му проблясваха от ярост. — Ако бях обграден от хора от министерството, щеше ли да успееш да ги изтребиш? И би ли могла след това да живееш с мисълта за стореното?
В корема ми сякаш разцъфна тревога, мрачните й пипала се увиха около цялото ми същество. Когато бях сама на тъмно, непрекъснато се терзаех от това, че съм склонна да отнема човешки живот.
— Готова съм да го направя.
Гласът ми прозвуча като шепот.
Той отстъпи назад и поклати глава.
— По дяволите, Кити, не искам да изживяваш подобно нещо. — Сурова емоция се изписа на лицето му. — Не е трудно да убиеш. Но страшното идва след това — вината. Не искам да се замесваш в това. Разбираш ли? Не искам да водиш такъв живот.
— Но аз вече водя такъв живот. И всички надежди, пожелания и добри намерения на света не са способни да променят това.
Истината сякаш го разгневи повече.