— Обаче тя може и да няма време тази седмица — казах.
— Защо?
В очите на Лиса проблесна любопитство. Обичах я, но тя си беше тотална клюкарка. А в момента се нуждаех точно от това.
Ако хората очакваха завръщането на Доусън, нямаше да се изненадат толкова, когато го видят отново по коридорите. Лиса щеше да разпространи новината.
— Няма да ми повярвате, но… Доусън се е върнал.
Лицето на Кариса побеля, а Лиса извика нещо, което звучеше доста близко до „как, да го ева“. Аз продължих да говоря тихо, но реакциите им привлякоха внимание.
— Явно е жив. Избягал е от къщи и най-сетне е решил да се прибере.
— Няма начин — въздъхна Кариса, а очите й продължиха да се разширяват зад рамките на очилата. — Не мога да повярвам. Това е много радостна вест, но всички си мислехме, че… сещате се.
Лиса също беше толкова смаяна.
— Всички мислехме, че е мъртъв.
Опитах се да свия рамене небрежно.
— Ами не е.
— Еха. — Лиса отметна кичур къдрици от лицето си. — Дори не мога да го възприема. Мозъкът ми блокира. За пръв път.
Кариса зададе въпроса, който най-вероятно щеше да заинтересува всички:
— И Бет ли се върна?
Запазих лицето си безизразно и поклатих глава.
— Явно са избягали заедно, но Доусън е пожелал да се върне, а тя — не. Той не знае къде е тя в момента.
Кариса се взря в мен, докато Лиса продължаваше да приглажда косите си.
— Това е толкова… странно. — Тя замълча и насочи вниманието си към тетрадката си. На лицето й се изписа особено изражение, което не можех да разчета. Но все пак новината си беше шокираща. — Сигурно е отишла в Невада. Тя не беше ли оттам? Родителите й се върнаха да живеят там, струва ми се.
— Може би — промърморих и се зачудих какво, по дяволите, се очаква да направим, ако освободим Бет.
Не можехме да я задържим тук. Разбира се, тя беше на осемнайсет и по закон беше възрастен човек, но семейството й все пак се намираше в друга часова зона.
По врата ми плъзна топлина и аз погледнах към предната част на класната стая. След няколко секунди Деймън пристъпи вътре. Коремът ми се втвърди и аз се насилих да не свеждам поглед. Щом настоявах, че съм способна да понеса лоши неща, не би било редно да се крия от гаджето си, когато се скараме.
Деймън повдигна една вежда, докато минаваше покрай мен, и зае стола точно зад моя. Преди приятелките ми да го нападнат с въпроси за Доусън, аз се извърнах.
— Здрасти — казах.
И после се изчервих, защото на света не съществуваше по-забутана реплика от „здрасти“.
Явно и той беше на същото мнение, тъй като едната половина на устните му се изви в характерното за Деймън подсмихване. Секси? Да. Вбесяващо? О, да. Чудех се какво ще каже. Щеше ли да ми се разкрещи, задето бях говорила с Доусън вчера? Да се извини? Защото, ако се извинеше, сигурно бих се свила в скута му на мига, още в класната стая. Или ще остане верен на максимата си: „Ще говорим насаме“? Макар Деймън да обичаше да има публика, аз знаех, че лицето, което показва пред света, не е истинското му. И ако възнамеряваше да ми се разкрие напълно искрен и уязвим, нямаше да го направи пред толкова много хора.
— Хубава прическа — каза той.
Вдигнах вежди. Добре. Не каквото очаквах. Вдигнах ръце и прокарах длани по падащите си коси. Единственото особено нещо, което бях направила, беше да я разделя точно по средата. Нищо впечатляващо.
— Ами… мерси.
Подсмихването не слезе от устните му, докато продължавахме да се взираме един в друг. Колкото повече секунди отминаваха, толкова по-ядосана ставах. Сериозно ли?
— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — попитах.
Той се наведе напред и опря лакти на чина. Лицата ни бяха на няколко сантиметра разстояние.
— Има ли нещо, което искаш да ти кажа?
Поех си дъх.
— Доста неща…
Сведе мигли и каза с мек като кадифе глас:
— Обзалагам се.
Да не си е помислил, че флиртувам? После проговори отново:
— Има нещо, което аз искам да ми кажеш. Примерно: „Съжалявам за събота“.
Идеше ми да го цапардосам. И то само заради наглото му самообладание, кълна се. Вместо да остроумнича, го изгледах раздразнено и се извърнах. Не му обръщах внимание през остатъка от часа и дори излязох от стаята, без да му обеля и дума.