Естествено, той вървеше на две крачки зад мен в коридора. Гърбът ми се огъваше под критичния му поглед и ако не го познавах достатъчно, щях да си помисля, че всичко това го забавлява.
Сутрешните часове се проточиха. По биология беше странно, тъй като столът до мен беше празен. Лиса го забеляза, докато се прозяваше.
— Не съм виждала Блейк от края на коледната ваканция.
Вдигнах рамене и се взрях любопитно в таблото за прожектиране, което Матю нагласяваше.
— Нямам представа какво става с него.
— Вие бяхте като най-добри приятели за цял живот, а сега нямаш представа къде е? — В гласа й се долови съмнение.
Съмненията й бяха напълно разбираеми. Питърсбърг беше като Бермудския триъгълник за тийнейджъри. Непрекъснато идваха нови. Някои не се появяваха никога повече, а други внезапно изскачаха от небитието. В онзи момент, както ставаше често, ми се прииска да й разкрия всичко. Пазенето на толкова много тайни просто ме смазваше.
— Не знам. Беше споменал, че иска да посети семейството си в Калифорния. Може би е решил да остане там. — Божичко, ставах притеснително добра в лъжите. — Питърсбърг е малко скучен.
— Това е ясно. — Тя замълча за момент. — Но той не ти ли каза дали ще се върне?
Прехапах устни.
— Ами, откакто излизам с Деймън, с Блейк не сме разговаряли особено.
— Ха! — Хитра усмивка засия на лицето й. — Деймън май е от ревнивите, нали? Не мисля, че ще му хареса, ако друго момче се държи прекалено приятелски с теб.
По бузите ми изби руменина.
— Е, той няма проблем с това да имам приятели момчета… — Просто не такива, които избиват неговите приятели. Потърках веждата си, въздишайки. — Както и да е. Как е Чад?
— Моето момче за всичко? — Тя се изкикоти. — Съвършен е.
Успях да задържа разговора върху Чад и това как те били на крачка да го направят. Естествено, Лиса искаше да научи за мен и Деймън, но аз отказах да коментирам, от което не й стана приятно. Тя призна, че иска да изживее определени неща чрез мен.
След биология се спрях пред шкафчето си и доста бавничко прибрах учебниците, които носех, и взех други. Не смятах, че Ди би желала да ме види. Намирането на място в столовата щеше да е доста неловко, а и все още бях ядосана на Деймън. Докато приключа с изваждането на учебниците, коридорът беше празен, а шумът от разговори — далечен.
Заключих вратичката на шкафа, обърнах се леко и затворих новата чанта тип пощальон, която мама ми беше подарила за Коледа. Нещо се прокрадна из доскоро празния коридор и изникна сякаш от нищото. Намираше се в края на коридора, изглежда да беше мъж, висок и слаб. Носеше бейзболна шапка, което беше странно, тъй като нарушаваше училищните правила за обличане. Беше една от онези отвратителни шапки с козирки, които момчетата някога смятаха за готини.
С плътни черни букви беше написано „Скитник“, а зад думата имаше емблема с форма на… нещо, което приличаше на сърф.
Пулсът ми се ускори, аз примигнах и отстъпих назад. Мъжът изчезна, но вратата вляво се люлееше леко.
Не… не, не можеше да бъде. Той трябваше да е луд, за да се върне тук, но… Стиснах здраво чантата си и закрачих по коридора, после се затичах, без да го осъзнавам. Блъснах вратата и тя се отвори. Изтичах до парапета и се огледах. Мистериозният мъж беше на най-долния етаж, сякаш чакаше нещо до вратата. Сега вече виждах по-ясно шапката. Определено беше сърф.
Блейк бил страстен сърфист, когато живеел в Калифорния.
Тогава ръка със златист тен, сякаш притежателят й беше прекарал целия си живот под слънцето, се обви около бравата. Осъзнаването на този факт накара малките косъмчета по ръката ми да настръхнат.
Мамка му.
Част от мозъка ми изключи. Слязох по стъпалата, прескачайки по три наведнъж, а въздухът беше като заключен в гърдите ми. Коридорът на първия етаж беше препълнен, тъй като хората отиваха към столовата. Чух, че Кариса извика името ми, но бях прекалено съсредоточена в това да следя шапката с козирка, която се движеше към гимнастическия салон и към задния изход, водещ към паркинга.
Стрелнах се покрай двойка, която се мляскаше неприлично в коридора, промъкнах се между разговарящи приятели и за секунда изгубих шапката от поглед. По дяволите. Всички бяха в коридора с целите си домакинства. Блъснах се в някого, извиних се, измрънквайки нещо, и продължих напред. Достигнах края на коридора. Единствената възможност беше мъжът да се е измъкнал през вратата. Не се и замислих. Блъснах тежките врати и пристъпих навън. Беше студено и мрачно заради облачното небе, очите ми претърсиха двора и паркинга. Осъзнах, че го няма.