Само две неща на света биха могли да се движат толкова бързо — извънземни и хора, мутирали заради извънземни.
Не се съмнявах, че бях видяла Блейк. И той беше искал да го видя.
Осма глава
Въобще не бе трудно да открия Деймън. Беше протегнал крака в столовата до стената, на която беше изрисуван училищният талисман, и говореше с Били Кръмп, момче от нашия клас. В една ръка държеше картонена кутия с мляко, а в другата — парче пица. Колко гнусно съчетание.
— Трябва да поговорим — казах, прекъсвайки момчешкия им разговор.
Деймън отхапа от пицата си, а Били ме изгледа. Явно нещо в погледа ми го беше стреснало, тъй като усмивката му угасна, той вдигна ръце и бавно отстъпи назад.
— Добре, ще се видим по-късно, Деймън.
Той кимна, но погледът му беше насочен към мен.
— Какво има, котенце. Дошла си да се извиниш?
Присвих очи и за момент обмислих идеята да го пребия по средата на столовата.
— Не, не съм дошла да ти се извинявам. Ти ми дължиш извинение.
— Защо мислиш така? — каза той с простодушно любопитство и отпи от млякото.
— Като за начало, не аз се държа като задник, а ти.
Той се ухили и погледна настрани.
— Това е добро начало.
— Изправих Доусън на крака. — Усмихнах се победоносно, когато той присви очи. — И… Ох, почакай. Това не е важно. Боже, винаги правиш така.
— Как правя?
Напрегнатият му поглед се вряза в мен без следа от гняв. По-скоро имаше нещо весело и нещо доста неподходящо предвид това, че се намирахме в препълнената с хора столова. Божичко…
— Разсейваш ме с нещо безсъдържателно. И ако не знаеш какво означава това — глупаво. Винаги ме разсейваш с нещо глупаво.
Той погълна последния залък от пицата си.
— Знам какво означава безсъдържателно.
— Шокиращо — отвърнах.
Лека хищническа усмивка се изписа на устните му.
— Явно наистина те разсейвам, защото още не си ми казала за какво искаше да говорим.
По дяволите. Беше прав. Уф. Поех си въздух и се съсредоточих.
— Видях…
Деймън ме сграбчи за лакътя, завъртя ме и закрачи по пътеката между масите.
— Да идем на по-усамотено място.
Опитах да измъкна лакътя си от хватката му. Наистина ненавиждах, когато започнеше да ми се мъжка рее и да ми нарежда.
— Спри да ме тикаш, Деймън. Мога и сама да вървя, глупчо.
— Аха. — Водеше ме по коридора и спря пред вратата на спортната зала. Постави ръцете си от двете страни на лицето ми и се приведе към мен. Челото му докосваше моето.
— Може ли да ти кажа нещо?
Кимнах.
— Адски си привлекателна, когато започнеш да ми се опъваш. — Устните му докоснаха слепоочието ми. — Сигурно в мен има нещо увредено. Но ми харесва.
Да, това беше някак сбъркано, но същевременно имаше нещо… секси в начина, по който той винаги ме защитаваше.
Близостта му беше изкушаваща, особено когато дъхът му беше възбуждащо горещ и така близко до устните ми. Събрах цялата сила на волята си, поставих ръце на гърдите му и го избутах.
— Съсредоточи се! — казах, без да знам дали говоря на него, или на себе си. — Имам да ти кажа нещо по-важно от това какви притеснителни неща те възбуждат.
Устните му се извиха в усмивка.
— Добре, да се върнем на това, което си видяла. Съсредоточен съм. Напълно концентриран и така нататък.
Засмях се леко, но бързо отрезвях. Деймън нямаше как да хареса следващите ми думи.
— Почти съм убедена, че видях Блейк днес.
Деймън изви глава настрани.
— Я пак?
— Струва ми се, че видях Блейк тук само преди няколко минути.
— Доколко си сигурна? Видя ли лицето му?
Вече беше напълно сериозен, очите му бяха остри като погледа на орел, а лицето му придоби сурово изражение.
— Да, видях… — Не бях видяла лицето. Прехапах устни и надникнах към коридора. Ученици излизаха от столовата и се бутаха със смях. Преглътнах. — Не му видях лицето.
Той изпусна продължителна въздишка.
— Добре. Какво видя?
— Шапка… шапка с козирка. — Боже, това звучеше тъпо. — На нея имаше сърф. И видях ръката му…