Той вдигна вежди.
— Нека повторя. Видяла си шапка и ръка?
— Да — въздъхнах аз и отпуснах рамене.
Деймън смекчи изражението си и отпусна тежката си ръка на рамото ми.
— Сигурна ли си, че е бил той? Няма проблем, ако не си. Напоследък си под голям стрес.
Сбърчих нос.
— Помня, че и преди ми каза нещо подобно. Когато се опита да скриеш истинската си същност от мен. Да, спомням си.
— Знаеш, че сега е различно, коте. — Той стисна раменете ми. — Сигурна ли си, Кити? Не искам да стресирам останалите, ако не си сигурна.
Не толкова бях видяла Блейк, колкото го бях усетила. Бог знае, че безброй момчета нарушаваха правилата с извращения от рода на шапките с козирки. В крайна сметка, не бях видяла лицето му и нямаше как да съм напълно сигурна, че е бил Блейк.
Взрях се в светлите очи на Деймън и усетих, че бузите ми горят. В погледа му нямаше нищо осъдително. По-скоро ме гледаше съчувствено. Мислеше, че се огъвам под натиска на всички беди. Може би си въобразявах разни неща.
— Не съм сигурна — казах най-сетне и сведох поглед.
От тези думи усетих болка в стомаха.
По-късно същата вечер с Деймън влязохме в ролите на бавачки. Макар Доусън да беше обещал, че няма да забегне, аз знаех, че Деймън не иска да го оставя сам. Ди пък беше проявила желание да излезе, за да отиде на филм или нещо такова.
Не бях поканена.
Вместо това стоях между Деймън и Доусън и участвах в маратонското гледане на филми със зомбита на Джордж Ромеро — с пуканки в скута и тетрадка, подпряна на гърдите. Правехме планове как да намерим Бет. Бяхме отбелязали двете места, които трябва да проверим, и бяхме решили да отидем на наблюдение този уикенд, за да видим с каква охрана разполагат в момента. До началото на „Земята на мъртвите“ зомбитата бяха станали по-грозни и по-умни.
И аз се забавлявах.
— Нямах представа, че си фен на зомбитата. — Деймън сграбчи шепа пуканки. — Какво те привлича — кръвта и червата или повърхностните социални коментари?
Засмях се.
— Основно кръвта и червата.
— Толкова нетипично за момиче — изкоментира Деймън и сбърчи вежди, когато едно зомби се опита да пробие стена с месарския си нож. — Вече не ми е особено приятно. Колко часа остават?
Доусън вдигна ръка и размаха две кутии DVD.
— Остават ни „Дневникът на мъртвите“ и „Оцеляването на мъртвите“.
— Чудесно — измрънка Деймън.
Завъртях очи.
— Женчо.
— Все едно.
Той ме сръчка с лакът и една пуканка се промъкна между тетрадката и гърдите ми. Въздъхнах.
— Да ти помогна ли с това? — попита той.
Стрелнах го с поглед, изрових пуканката и я хвърлих в лицето му.
— Ще си ми благодарен, когато настъпи зомби апокалипсисът и аз знам какво да правя, защото съм вманиачена по зомбита.
Не изглеждаше убеден.
— Можеш да се вманиачиш по по-подходящи неща, котенце. Мога да ти покажа няколко.
— Не мерси — казах, но се изчервих, защото в съзнанието ми внезапно нахлуха множество образи.
— Не трябва ли просто да идеш в най-близкия магазин „Костко“? — попита Доусън и остави дисковете на масичката.
Деймън се извърна бавно към брат си с недоверчива физиономия.
— И откъде знаеш това?
Той сви рамене.
— Пише го в моя Наръчник за оцеляване по време на зомби атака.
— Така е, — закимах енергично. — „Костко“ има всичко необходимо — дебели страни, храна, запаси. Продават дори пушки и патрони. Можеш да се барикадираш там в продължение на години, докато зомбитата обикалят за мозъци.
Устата на Деймън зейна.
— Какво? — ухилих се аз. — И зомбитата имат нужда от храна!
— Много си права за „Костко“. — Доусън взе една пуканка и я хвърли в устата си. — Но ние можем просто да овъглим зомбитата. Няма да имаме проблеми.
— Да, добро наблюдение.
Опипах дъното на купата за полуразпукана пуканка. Любимото ми.
— Заобиколен съм от изроди — каза Деймън със смаяно лице и наклони глава, но аз знаех, че всъщност му е приятно.
Първо, тялото му беше напълно отпуснато до моето, освен това за първи път Доусън се държеше… нормално. Да, разговорите за зомбита може би не бяха най-голямата крачка, известна на човечеството, но поне беше начало.