През следващите няколко дни просто приех, че явно в понеделник съм била в миникриза. Повече не видях зловещи шапки с козирки и до четвъртък цялото това нещо с Блейк вече изглеждаше нереално.
Доусън се беше завърнал в училище.
— Видях го тази сутрин — каза Лиса в часа по геометрия, а тялото й направо трептеше като камертон от вълнение. — Или поне така си мисля. Може и да е бил Деймън, но май беше по-слаб.
За мен не беше трудно да ги различа.
— Бил е Доусън.
— Именно това е особеното. — Част от ентусиазма й се изпари. — Доусън и аз никога не сме били най-добри приятели, но винаги се е държал мило. Аз отидох при него, а той продължи да крачи, сякаш въобще не ме беше видял. А аз лесно се забелязвам. Кипящият ми характер е като отделен крещящ човек.
Засмях се.
— Несъмнено е така.
Лиса се ухили.
— Сериозно, нещо… нещо не беше наред с него.
— О? — Пулсът ми се ускори. Имаше ли нещо особено у Доусън, което хората можеха да забележат? — Какво имаш предвид?
— Не знам. — Тя погледна към предната част на стаята, очите й пробягнаха по далечните уравнения, надраскани на дъската. Къдриците й се разляха по рамото. — Трудно бих могла да го обясня.
Нямах време да изкопча повече. Кариса пристигна в стаята, а след нея и Деймън. Той постави чаша кафе на чина ми. Аромат на канела се понесе във въздуха.
— Благодаря. — Взех топлата чаша. — А за теб?
— Не съм жаден тази сутрин — каза той и завъртя химикалката си. Надникна през рамото ми. — Здрасти, Лиса.
Лиса въздъхна.
— И аз имам нужда от един Деймън.
Обърнах се към нея, без да успея да скрия усмивката си.
— Имаш си Чад.
Тя завъртя очи.
— Той не ми носи кафета.
Деймън се подсмихна.
— Не всеки може да е страхотен като мен.
Сега аз завъртях очи.
— Следи си егото, Деймън, следи си егото.
От другата страна на пътеката Кариса въртеше очилата си в ръце, а когато погледна към Деймън, очите й бяха сериозни и мрачни.
— Искам само да кажа, че се радвам, че Доусън си е вкъщи и е добре. — Две червени петна изникнаха на бузите й. — Наистина е голямо успокоение.
Деймън кимна.
— Така е.
С това приключиха приказките за брат му. Кариса се огледа и макар Лиса рядко да позволяваше неудобните теми да я възпрепятстват, този път реши да не продължава разговора. Но след часа, когато с Деймън преминавахме по коридора, хората бяха почти застинали.
Всички зяпаха Деймън и се чуваше доста шепот. Някои се опитваха да говорят по-тихо. На други не им пукаше.
— Видя ли?
— Отново са двама…
— Толкова е странно, че се е върнал без Бет…
— Къде е Бет?
— Може би се е върнал заради Адам…
Клюкарница в пълния й блясък, осъзнах аз.
Отпих глътка от все още топлото си кафе и надзърнах към Деймън. Извивката на брадата му изглеждаше втвърдена.
— Може би идеята не беше добра.
Ръката му докосна долната част на гърба ми.
— Какво те кара да мислиш така?
Пренебрегнах сарказма му.
— Но ако не се беше върнал, какво щеше да прави?
Деймън остана до мен и заедно закрачихме из втория етаж, като се налагаше да се провираме из най-тесните пространства. Децата едва се промушваха покрай него. И нямах представа накъде се е запътил. Часът му беше на първия етаж.
Той се наведе и каза с тих глас:
— Идеята беше и добра, и лоша. Той трябва да се върне към живота. Няма как да стане безпроблемно, но си заслужава.
Кимнах. Казаното беше вярно. На вратата на моята класна стая за часа по английски той отпи глътка от моето кафе и ми го върна.
— Ще се видим на обяд — каза той и ме целуна, преди да отпраши.
Устните ми потръпваха, докато гледах как гърбът му се отдалечава, а после влязох в час. Случваха се толкова много неща, че просто нямаше как да се концентрирам. По едно време учителят ме извика по име, а аз въобще не забелязах. За сметка на всички други. Кофти тръпка.
Оказа се, че Доусън беше в моята група по биология. Божичко, наистина всички очи бяха насочени към него. Беше седнал до Кими, когато минах покрай него. Той кимна и после разгърна учебника си. Очите на партньора му за часа бяха ококорени като две пълни луни.