— Не е успял да заспи. — Наблюдавах го как се навежда и дръпва завивката. Без да го осъзная, я стиснах. Деймън отново я подръпна и този път аз не се противопоставих. — Каза, че и вие сте притеснени.
Деймън се вмъкна под завивката и легна на една страна с лице към мен.
— Той не ни притеснява.
Леглото ми изглеждаше тясно за двама ни. Преди седем месеца — че дори и преди четири — щях да избухна в истеричен смях, ако някой ми беше казал, че най-готиното, най-непредвидимото момче в цялото училище ще лежи до мен в леглото ми. Много неща се бяха променили. Преди седем месеца не вярвах в извънземни.
— Знам — казах аз и също легнах на една страна.
Погледът ми се плъзна по широките му скули, плътните му устни и невероятните му искрящо зелени очи. Деймън беше красив, но и трънлив — като Коледен кактус. Бяхме изминали доста път, за да стигнем дотук — да можем да стоим в една стая, без да изпитваме непоносимото желание да се избием един друг. Деймън трябваше да докаже, че чувствата му към мен са истински. И той го доказа… най-сетне. Не беше особено любезна личност, когато се запознахме, и трябваше да ми се реваншира за това. Майка ми не е възпитала някоя слабачка.
— Каза, че му напомням на Бет — промълвих. Деймън смръщи вежди. Аз завъртях очи. — Не по начина, по който си мислиш.
— Обичам брат си, но, честно казано, не се радвам, че се размотава из спалнята ти. — Той протегна мускулестата си ръка и отметна с пръсти кичур коса от бузата ми. Аз потръпнах и той се усмихна. — Май трябва да маркирам територията си.
— Млъкни.
— Харесва ми, когато го раздаваш по-шефската. Доста е секси.
— Непоправим си!
Деймън се приближи и притисна бедрото си в моето.
— Радвам се, че снегът пречи на майка ти да се върне.
Сбръчках чело.
— Защо?
Широкото му рамо се сви.
— Не мисля, че щеше да й допадне това, което се случва в момента.
— О, определено нямаше.
Той се измести още и сега телата ни бяха на косъм разстояние. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, ме заля.
— Майка ти споменавала ли е нещо за Уил?
Вътре в мен пробяга лед. Отново се намирах в реалността — опасната, непредвидима реалност, в която нищо не беше каквото изглежда. Особено господин Майкълс.
— Не повече от онова, което каза миналата седмица. Че той бил на някаква конференция извън града и гостувал на роднини. И двете знаем, че не е истина.
— Очевидно е имал изготвен план, за да не се усъмни никой в отсъствието му.
Той имаше нужда да изчезне за известно време, в случай че насилствената мутация дадеше някакви резултати.
— Мислиш ли, че ще се върне?
— Би било истинска лудост от негова страна — отвърна той, докато милваше бузите ми с кокалчетата на пръстите си.
„Не съвсем“ — помислих си и затворих очи. Деймън не беше искал да излекува Уил, но обстоятелствата го бяха принудили. Лекуването не беше извършено по начина, който би могъл да предизвика клетъчна промяна у човек. А раната на Уил не беше смъртоносна. Мутацията или щеше да има траен ефект, или щеше да избледнее. И ако избледнееше, Уил щеше да се върне. Бях сигурна в това. Макар да заговорничеше срещу министерството по свои собствени подбуди, фактът, че знаеше, че точно Деймън беше предизвикал моята мутация, беше ценна информация за хората от министерството и затова те щяха да го приемат отново. Той беше проблем, и то голям.
И затова ние чакахме… Чакахме двата удара да се стоварят върху нас наведнъж.
Отворих очи и видях, че Деймън не беше отделил поглед от мен.
— Колкото до Доусън…
— Не знам какво да направя — призна той и прокара кокалчетата на пръстите си надолу по шията ми, към гърдите ми. Дъхът ми секна. — Не иска да говори с мен и почти не обелва дума с Ди. През повечето време седи затворен в стаята си или се скита в гората. Следя го и той го знае. — Ръката на Деймън беше достигнала до бедрото ми и се беше спряла там. — Но той…
— Трябва му време, нали? — Целунах връхчето на носа му и се отдръпнах назад. — Изживял е доста неща. Деймън.
Пръстите му се стегнаха.
— Знам… Както и да е… — Деймън се измести толкова светкавично, че не осъзнах какво прави, докато не се оказах обърната по гръб. Той се беше надвесил над мен, дланите му притискаха лицето ми.
— Напоследък пренебрегвам задълженията си.
И в този момент всичко, което се случваше — всички притеснения, страхове и нерешени въпроси, — просто се изпари. Деймън имаше подобно въздействие. Взрях се в него, без да мога да си поема дъх. Не бях напълно сигурна какво има предвид с думата „задължения“, но притежавах доста живо въображение.