Налудничав смях се надигна в гърлото ми, докато продължавах да се взирам в Матю.
— Ти си напълно, напълно мъртъв.
Лиса ме изгледа въпросително през рамо. Насилих се да се усмихна.
— Като говорим за мъртвите — прошепна той, след като Лиса отново се обърна напред, — виждам, че изгубеният близнак се е завърнал. — Извади химикалката си и започна да пише. — Сигурен съм, че Деймън е особено развълнуван. Което ми напомня, почти съм сигурен, че точно той предизвика твоята мутация.
Свих в юмрук ръката си, която беше от неговата страна. Бледа бяла светлина проблесна по кокалчетата ми и примигна като пламък. Знанието за това кой беше предизвикал мутацията ми беше опасно. Деймън не само щеше да си има разправии с луксианската общност, но и онези от министерството можеха да използват информацията срещу нас. Точно както го бяха направили с Доусън и Бетани.
— Внимавай — каза той. — Виждам, че още трябва да поработиш над овладяването на гнева си.
Изгледах го с мрачен поглед, който не вещаеше нищо добро.
— Защо си тук? Наистина?
Докосна устните си с пръст.
— Шшт, искам да науча за… — Погледна към дъската и очите му се свиха. — … различните видове организми. — Прозявка.
Използвах всяка частичка от самоконтрола си, за да издържа до края на часа. Дори Матю изглеждаше така, сякаш изпитваше затруднения, и на всеки няколко минути забравяше за какво говори. Улових погледа на Доусън и ми се прииска да мога да поговоря мислено с него…
Момент. Не можех ли да говоря мислено с Деймън? Бяхме го правили преди, но той винаги беше в луксианската си форма. Поех си леко въздух, сведох поглед към размазаните очертания на тетрадката си и се напрегнах възможно най-силно.
Деймън?
Пространството между ушите ми избръмча като телевизор с изключен звук. Без различим звук, но с високочестотно бучене. Деймън? Почаках, но отговор нямаше.
Издишах разочарована. Трябваше някак да го предупредя, че Блейк се беше завърнал, че наистина се беше завърнал в училище. Осъзнах, че Доусън щеше да успее да му предаде съобщението, но не можех да предположа как би реагирал Доусън, ако се запътех към тоалетната и му кажех, че грубиянинът до мен е Блейк.
Надникнах към въпросния грубиянин. Нямаше съмнение, Блейк беше привлекателен. Доста добре докарваше визията на сърфист с разрошена коса и златист тен. Но зад леката му усмивка се криеше убиец.
В мига, в който удари звънецът, събрах нещата си и се отправих към вратата, стрелвайки Матю с поглед. Изглежда той ме разбра, защото причака Доусън и, надявах се, щеше да възпре Доусън да не изхвърли Блейк през прозореца пред очите на всички, след като разбере кой е всъщност Блейк. Следваше обедна почивка, но аз изрових мобилния си телефон от чантата си.
Бях изминала три крачки, преди Блейк да изникне зад мен в коридора и да ме улови за лакътя.
— Трябва да поговорим — каза той.
Опитах се да измъкна ръката си.
— А ти трябва да ме пуснеш.
— Или какво? Ще направиш ли нещо, за да ме спреш? — Главата му се наклони към мен и аз улових позната миризма на афтършейв. — Не. Защото знаеш колко е опасно да се разкриеш.
Озъбих се.
— Какво искаш?
— Само да поговорим. — Той ме вмъкна в празна класна стая. След като влязохме, аз отскубнах ръката си и той заключи вратата. — Виж…
Инстинктивно захвърлих чантата си на пода и оставих Изворът да ме изпълни. Червеникаво бяла светлина се плъзна по ръцете ми и запращя из въздуха. Малка топка бяха светлина изникна в дланта ми.
Блейк извъртя очи.
— Кейти, искам само да поговорим. Няма нужда да…
Отпуснах енергията. Светлината се изстреля през стаята като светкавица. Блейк се отдръпна и светлината удари учебната дъска. Енергията разтопи средата на зелената повърхност и миризмата на горящ озон изпълни въздуха.
Изворът отново се насъбра в мен и този път нямаше да пропусна. Понесе се към ръцете и върховете на пръстите ми. В този момент наистина не знаех дали силата ми би могла да убие Блейк, или само да му нанесе сериозни щети. Или пък знаех, но не исках да си го призная.
Блейк се хвърли зад голямото дървено бюро и вдигна ръка. Всички столове в лявата част на стаята се понесоха надясно, удариха краката ми и ме блъснаха. Не успях да се прицеля и енергийната топка отхвърча над главата на Блейк и удари кръглия часовник над дъската. Той избухна в дъжд от хиляди блестящи парченца пластмаса и стъкло…