— Прекарвам доста време далеч от теб. — Той притисна устните си към дясното ми слепоочие, после към лявото. — Но това не означава, че не си мисля за теб.
Сърцето ми се заби в гърлото.
— Знам, че си доста зает.
— Така ли? — Устните му се понесоха по челото ми. Щом кимнах, той се отмести и прехвърли почти цялата си тежест на един лакът. Улови брадичката ми със свободната си ръка и наклони главата ми назад. Очите му търсеха моите. — И как се справяш с това?
Призовах всичкия си самоконтрол и се съсредоточих върху думите му.
— Справям се. Няма нужда да се притесняваш за мен.
Не изглеждаше убеден.
— Гласът ти…
Потрепнах и отново прочистих гърлото си.
— Подобрява се все повече.
Очите му потъмняха, докато прокарваше палец по устните ми.
— Недостатъчно. Но на мен ми харесва все повече.
Усмихнах се.
— Така ли?
Деймън кимна и сведе устни към моите. Целувката му беше сладка и мека и аз я усетих с всяка част на тялото си.
— Донякъде е секси. — Устните му отново се впиха в моите, този път по-дълбоко и за по-дълго. — Дрезгавото звучене ми харесва, но ми се ще…
— Стига. — Поставих ръце на гладките му бузи. — Добре съм. И си имаме достатъчно грижи и без да се притесняваме за гласните ми струни. Те въобще не са в началото на списъка.
Той вдигна вежда. Леле, наистина звучах свръхзряло. Подсмихнах се на изражението му, с което съсипах новооткритата ми зрялост.
— Липсваше ми — признах аз.
— Знам. Не можеш да живееш без мен.
— Е, не бих се изразила чак така.
— Просто го признай.
— И ето пак. Голямото ти его застава на пътя — закачих го аз.
Устните му откриха долната страна на брадата ми.
— На пътя на какво?
— На перфектния пакет.
Той изпуфтя.
— Позволи ми да те уверя — имам перфектния…
— Не ставай гнусен.
Но все пак потръпнах, защото докато целуваше вдлъбнатината под гърлото ми, нямаше нищо неприятно в думите му.
Никога нямаше да му го призная, но като изключим по-трънливата част от него, която се проявяваше от време на време, той беше най-съвършеният човек, когото някога бях срещала.
С подсмихване на всезнайко, което ме накара да се намръщя, той плъзна длан по ръката ми, после по талията ми, достигна до бедрото и сви краката ми около ханша си.
— Имаш толкова мръсно подсъзнание. Щях да кажа, че съм перфектен във всички наистина важни неща.
Засмях се и обгърнах ръцете си около врата му.
— Да, бе, щеше. Толкова си праведен.
— О, не твърдя, че съм толкова възвишен. — Долната част на тялото му потъна в моето и аз рязко си поех дъх. — По-скоро съм…
— Непослушен? — Притиснах лице в шията му и вдишах дълбоко. Той винаги ухаше с тази особена миризма на свежи листа и подправки. — Да, знам, но си доста мил дълбоко в себе си. Затова те обичам.
Тялото му потръпна и после се вкамени. След един удар на сърцето той се извъртя настрани и обви силно ръце около мен. Толкова силно, че трябваше да се завъртя, за да вдигна главата си.
— Деймън?
— Всичко е наред — отвърна той с плътен глас и целуна челото ми. — Добре съм. Още е… рано. Днес нямаме училище, майка ти няма да се върне и да закрещи името ти. Само за момент можем да се преструваме, че лудостта не ни причаква зад ъгъла. Можем да се излежаваме като обикновени тийнейджъри.
Като обикновени тийнейджъри.
— Харесва ми как звучи.
— И на мен.
— На мен също — прошепнах и се сгуших толкова силно в него, че просто станахме едно цяло. Чувах как сърцето му тупти в ритъм с моето. Съвършено. Ето от това имахме нужда — от спокойни моменти, в които сме обикновени хора. В които сме само Деймън и аз…
Прозорецът, гледащ към двора, беше разбит от нещо голямо и бяло. Подът се посипа със стъкла и сняг.
Ужасеният ми писък заглъхна, когато Деймън се извъртя, изправи се на крака и придоби истинската си луксианска форма. Стана човек от светлина, която блестеше толкова ярко, че можех да го погледна само за няколко безценни секунди.
„По дяволите“ разнесе се гласът на Деймън из съзнанието ми.
Тъй като Деймън не беше се впуснал в битка с някого, аз се изправих на колене и надникнах над ръба на леглото.
— По дяволите — казах на глас аз.
Безценният ни миг на обикновени хора беше приключил с тяло, лежащо на пода на спалнята ми.