Обвих ръце около кръста си, за да не се разтреперя.
Звук от два вида стъпки се чу откъм стълбите, аз се обърнах натам и видях Деймън и настойника му Матю, по-рано се бяхме отървали от… тялото, като го изпепелихме навътре в гората, след като бяхме огледали района.
Приближавайки се до мен, Деймън подръпна ръба на суитшърта ми.
— Погрижихме се за всичко.
Матю и Деймън се бяха качили горе преди не повече от десет минути с покривало, чук и няколко пирона.
— Благодаря ти.
Той кимна и погледът му се насочи към брат му.
— Някой откри ли превозно средство?
— Край улицата беше паркиран един микробус — каза с примигване Андрю. — Запалих го.
Матю седна на ръба на креслото. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от едно питие.
— Това е добре, но не е твърде добре.
— Без майтап — смръщи се Ашли. Когато се вгледах в нея, забелязах, че днес няма обичайния си вид на ледена кралица. Беше обула анцуг и косата й висеше разрошена край лицето. — Това е поредният мъртъв служител на министерството. Колко стават вече? Двама?
Всъщност ставаха четирима, но нямаше нужда те да го знаят.
Прибра косата си назад и притисна нокти в бузите си.
— Ще се зачудят какво е станало с тях. Хората не изчезват просто така.
— Хората изчезват просто така непрекъснато — каза Доусън, без да се обръща, и думите му засмукаха целия кислород от помещението.
Ашли насочи светлите си сапфирени очи към него. Всъщност всички погледнаха към Доусън, тъй като той проговори за пръв път от началото на събирането. Тя поклати глава, но разумно си замълча.
— Ами фотоапаратът? — попита Матю.
Размахах в ръка разтопения предмет. От него все още се излъчваше топлина.
— И да е имало снимки, вече ги няма.
Доусън се извърна.
— Той наблюдаваше къщата.
— Знаем — отвърна Деймън и се приближи към мен.
Брат му наклони настрани глава и произнесе с равен глас:
— Има ли значение какво е било заснето с фотоапарата? Те следяха теб… нея. Всички нас.
Отново се разтреперих. Най-вече се уплаших от интонацията му.
— Но следващия път бихме могли… знам ли, да поговорим, преди да запратим човек през прозореца. — Деймън скръсти ръце. — Става ли да се пробваме?
— И да оставим убиеца да се измъкне? — каза с треперещ глас Ди, а очите й потъмняха, искрейки от ярост. — Защото явно това трябваше да направим. Този Офицер можеше да убие някой от нас и ти пак би го пуснал.
О, не. Стомахът ми се сви.
— Ди — изрече Деймън и пристъпи напред, — знам…
— Не ми казвай какво знаеш — долната й устна потрепери. — Ти остави Блейк да се измъкне. — Погледът й се прехвърли върху мен. Почувствах го като ритник в корема. — И двамата оставихте Блейк да се измъкне.
Деймън поклати плава и разтвори ръце.
— Ди, онази нощ имаше достатъчно убийства. Достатъчно смърт.
Ди реагира така, сякаш Деймън я беше ударил с тези думи, и обви ръце около тялото си, за да се защити.
— Адам не би искал това — промълви Ашли и се облегна на дивана. — Още смърт. Той беше такъв пацифист.
— За жалост, не може да го попитаме какво мисли сега, нали? — Ди изправи гръб, сякаш се насилваше да изплюе следващите думи. — Той е мъртъв.
Безбройни извинения се насъбраха в гърлото ми, но преди да полетят, проговори Андрю:
— Не само оставихте Блейк да се измъкне, но и ни излъгахте. От нея не очаквам вярност. — Той посочи към мен. — Но ти? Деймън, ти скри всичко от нас. И Адам загина.
Обърнах се рязко.
— Деймън не е отговорен за смъртта на Адам. Не го обвинявай за това.
— Кити…
— А кой е отговорен? — Ди се взря в мен. — Ти ли?
Бързо си поех дъх.
— Да, аз.
Тялото на Деймън се втвърди и тогава вечният умиротворител Матю се намеси:
— Стига вече, достатъчно. С нищо не си помагаме, като се караме и си прехвърляме вината.
— От това се чувстваме по-добре — прошепна Ашли и затвори очи.
Примигнах с влажни очи и седнах на ръба на масата, ужасена от факта, че щях да се разплача, тъй като нямах право на тези сълзи. Не и като тях. Стиснах колената си толкова силно, че пръстите ми почти се впиха в костта, и издишах.
— За момента трябва да се разбираме — продължи Матю. — Без разногласия. Вече загубихме твърде много.