Настъпи тишина и тогава се чу:
— Отивам да намеря Бет.
Всички в стаята отново се обърнаха към Доусън. Нищо в изражението му не се беше променило. Никаква емоция. Нищо. После всички заговориха накуп.
Гласът на Деймън се издигна сред бъркотията.
— Категорично не, Доусън. В никакъв случай.
— Твърде е опасно. — Ди се изправи и събра длани. — Ще те хванат и няма да мога да го понеса. Не отново.
Лицето на Доусън остана безизразно, сякаш нищо от казаното от приятелите и семейството му нямаше значение.
— Трябва да я намеря. Съжалявам.
Ашли изглеждаше абсолютно втрещена. Сигурно и аз имах подобен вид.
— Той е побъркан — прошепна тя. — Тотално побъркан.
Доусън сви рамене.
Матю пристъпи напред.
— Доусън, съзнавам… всички съзнаваме, че Бет означава много за теб. Но няма как да я измъкнеш. Не и преди да разберем с какво си имаме работа.
В очите на Доусън проблесна чувство и те станаха гористозелени. Осъзнах, че това е гняв. Първото чувство, което забелязвах в очите на Доусън, беше гняв.
— Знам с кого си имам работа. Знам какво й причиняват.
Деймън пристъпи към брат си и спря пред него леко разкрачен и с кръстосани ръце. Беше готов за битка. Беше направо нереално да ги видя изправени един до друг. Бяха напълно идентични. С изключение на това, че Доусън беше по-слаб и косата му беше по-рошава.
— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Деймън с толкова тих глас, че едвам го чувах. — Знам, че не това искаш да чуеш. Но няма начин.
Доусън не помръдна.
— Нямаш право да ми нареждаш. Никога не си имал.
Поне разговаряха. Това беше добре, нали? По някакъв начин това, че двамата братя се изправяха един срещу друг, беше толкова успокоително колкото и притеснително. Това беше нещо, което Деймън и Ди не вярваха, че отново ще изпитат.
С ъгълчето на окото си видях как Ди тръгва към тях, но Андрю се протегна, хвана я за ръката и я спря.
— Не се опитвам да те контролирам, Доусън. Не става дума за това. Просто ти тъкмо се върна от ада, ние току-що си те върнахме.
— Все още съм в ада — отговори Доусън. — И ако се изпречиш на пътя ми, ще те завлека с мен.
На лицето на Деймън се изписа болка.
— Доусън…
Скочих на крака и реагирах на думите на Доусън, без да го обмисля. Някакъв подтик ме накара да го направя. Предполагам, че този подтик беше всъщност любов, тъй като не можех да понеса болката на лицето му. Сега разбирах защо мама се превръщаше в майка орлица, когато смяташе, че съм разстроена или в опасност.
В хола нахлу вятър, разклати завесите и разлисти страниците на мамините списания. Усетих върху себе си погледите на момичетата, но останах съсредоточена.
— Добре, извънземният тестостерон вече ми идва в повече и не искам къщата ми да става арена на извънземен сблъсък след счупения прозорец и мъртвото тяло, което влетя през него. — Поех си дъх. — Но ако и двамата не престанете, ще ви сритам задниците.
Сега вече всички се бяха втренчили в мен.
— Какво? — попитах със зачервено лице.
Лека иронична усмивка проблесна за миг на устните на Деймън.
— Успокой се, котенце, преди да се наложи да ти търся топче прежда.
Разпали раздразнение у мен.
— Не ме закачай, тъпако.
Той се ухили и се обърна към брат си.
Стоящият до него Доусън изглеждаше, сякаш се… забавлява. Или пък страда. Едно от двете — нито се усмихваше, нито се мръщеше. Но тогава, без да каже и дума, изхвърча от стаята и тресна външната врата след себе си.
Деймън погледна към мен и аз кимнах. С дълбока въздишка той последва брат си, тъй като наистина не се знаеше какво може да направи Доусън или къде може да реши да отиде.
С това се разтури извънземната седянка. Изпратих другите до прага, без да отделям очи от Ди. Определено имахме нужда да поговорим. Първо щях да се извиня за доста неща и после щях да се опитам да й обясня. Не очаквах прошка, но трябваше поне да пробвам да поговоря с нея.
Стиснах бравата, докато кокалчетата ми побеляха.
— Ди…?
Тя спря на прага с изправен гръб. Не се обърна към мен.
— Не съм готова.
И с тези думи вратата се освободи от хватката ми и се затвори.
Трета глава
Тъй като отношения ми с майка бяха достатъчно обтегнати, реших да не й споменавам за прозореца, когато се чухме по телефона по-късно същата вечер. Надявах се и се молех пътищата да бъдат достатъчно разчистени, за да може някой да дойде и да поправи прозореца, преди да се е прибрала мама.